© Сава Чапанов
300 души с интересни лични сюжети и 11 български автори, които боравят добре с думите и имат великолепно въображение, за да ги интерпретират по вдъхновяващ начин – литературният експеримент Stay True Story продължава да си върви сериозно и кротко вече няколко месеца и може да се похвали с архив от над 30 разказа и една групова любовна история. Участниците в платформата не крият, че ще запазят част от сюжетите за свои следващи индивидуални проекти и по ирония на съдбата трима от тях издадоха нови книги именно по време на кампанията: Васил Георгиев се отчете с Екс орбита, Александър Шпатов пусна Том 2.0. Днешният ни герой Димитър Калбуров пък се разписа самоуверено с дебютния роман Мамка му – забавна история за любoвта и ceĸcа и вcичĸo, дo което вoдят. Познаваме го предимно като разказвач на мръсни приказки, но първото му участие в Stay True Story го представя в малко по-различна светлина.
Анна Димитрова се страхува да лети, а на Димитър Калбуров не му пука и разказва смехории
Да имаш деца е велико… поне докато не започне да ти се налага да правиш неща, които никога не ти се е искало да правиш. Склонна съм да пътувам с кола, автобус, лодка, рикша, колело, парен локомотив, Голф 2-ка, кану-каяк, но да летя… не, благодаря. Уж самолетите били най-безопасният възможен превоз, но кой нормален човек би се чувствал в безопасност, когато е на 12 хиляди метра над земята?! Изобщо самолетите са пълен ужас. „Ето ви предпазен колан, та да сте добре вързани за самолета в случай, че тръгне да пада.“ Алооо, абе не е ли по-добре да ми дадете парашут за такава ситуация?! Изпитвам панически страх от летене, но брат ми ни подари билети за екскурзия в чужбина, а как да кажа на дъщеря ми, че не може да идем, защото майка й я е страх от самолети? Сигурна съм, че нарочно беше избрал далечна дестинация, за да ми се наложи да летя. За какво ми е тоя Рим, не можа ли да ни прати с автобус до Букурещ?
Исках, не исках – наложи ми се. Отиваме на летището, чекираме си багажа и хайде на проверка. Дайте си чантата, свалете си обиците, махнете си колана, мислете си само хубави неща. Минавам през онази каса и изненада – онова започва да пиука, сякаш съм откраднала някоя блуза от магазин в мол. Веднага при мен идва полицайка и ме придърпва в страни.
– Хайде сега, госпожа, ръцете в страни, разкрачете се. Имате ли в себе си метални предмети?
– Ами нямам, нали всичко си свалих! Възможно ли е уредът да пиука, защото много ме е страх от летенето?
Според мен е възможно, но полицайката каза, че не е. Провери ме щателно, а аз тайно се надявах да кажат, че няма как да ме пуснат да летя. Е да, ама не. Пуснаха ни да продължим и влязохме в зоната с гейтовете, което се оказа, че е нещо като затвор, защото веднъж влезнеш ли – можеш да излезнеш чак на следващото летище. Що за глупост? Сигурно точно поради тази причина пицата струва 5 евро, айряна 3 евро, а водата 2 евро. Ама че мародери.
По-късно започват да ни викат и отиваме на нашия гейт. Късат ни част от билетите, и за моя изненада – автобус! Да! Молитвите ми бяха чути, ще ни закарат с рейс до Италия, няма да ми се налага да летя! Е, да… ама не. То се оказа, че автобуса щял да ни закара само до самолета. Поредната простотия. Градския транспорт го чакам по половин час, ама няма проблем да харчим излишни пари за такива, които да возят хората на двеста метра по пистите.
Качихме се на самолета, намерихме си местата, почакахме половин час да донесат нечие забравено сако от терминала и когато затвориха вратите, капитанът се представи по високоговорителите. Чуваше се толкова зле, че започнах още повече да се притеснявам. Щом на тоя самолет високоговорителите му са толкова зле, какво ли остава за двигателите му?!
Самолетът започва да набира и направо ме залепя за седалката, така както ме залепя мъжа ми, когато се опитва да хване някой светофар. Ужас, защо кара толкова бързо тоя пилот, луд ли е? Закъде се е забързал толкова, не може ли да излетим като нормални хора?! Ами ако влезем в дупка и спукаме гума? Тоя самолет така и така е само с три колелета, което ми се струва крайно нестабилно!
Отлепяме се от земята и започваме да се издигаме. Ужас! Искам да сляза! Защо друса толкова?! Ей, нищо не ни е наред в тая държава, даже във въздуха имаме дупки, та не можеш да се возиш спокойно! Малката се кефи, а аз умирам от страх, но въпреки това надничам през прозореца. Я, колко е красив Люлин от птичи поглед! Или просто въздухът вече е по-разреден и ми е станало лошо? Ох, не знам, но тоя самолет продължава да се изкачва. За космоса ли сме тръгнали?! Стига вече, то колкото по-високо, толкова по-трудно за слизане после. Поуспокоих се чак когато спря да друса и да катери. После стюардесите ни раздадоха по един сандвич, направих си около пет селфита и от любопитство отидох да проверя как изглежда прословитуата тоалетна в самолета, понеже нали бил някакъв страшен фетиш да правиш секс толкова нависоко… Леле, колко беше малка! Вътре само гимнастици биха успяли да свършат работа.
Няколко часа по-късно вече захождахме към пистата и за щастие кацнахме безпроблемно. Аплодисменти за пилота, благодаря за возенето… но това с летенето не е за мен. На връщане се прибирам пеша.
Останалите разкази на Калбуров и другите автори в Stay True Story са тук.
