Новият журнал на Klaxon Press излиза днес

Колективът Klaxon Press продължава да натиска за разпространяване на нова българска литература, илюстрация и фотография с втория си книжен и двуезичен журнал с работата на внушителните близо четиридесет родни имена. Бързият преглед на съдържанието разкрива участието на познати имена като Боби Петров, Рори Милър, Иван Шентов, Златина Тенева, Мартин Цеков, сестрите Борислава Караджова и Михаела Караджова, Жоро Аранжоро, Ана-Мария Иванова, Светослав Тодоров и Иван Райков, които ни зарибяват с откъс от общата си книга малко по-долу. Електронният формат на Klaxon Press Journal Vol.2 ще бъдем достъпен на сайта на колектива след официалното представяне тази вечер след 18:30 в Cosmos Coworking Camp. Разходете се въпреки времето – входът е свободен, а сборниците се продават на място срещу скромните 5 лева за брой.

Най-полезното, което можем да направим днес за приятелите си, е да ги слушаме в продължение на час без да противоречим. Без да поучаваме. Без да навлизаме в личното им пространство с нашето собствено. Без въпроси освен може би дали искат още едно. Прекарах в мълчание срещата си с Филип, напълно отговарящ на библейското си име, тъй като след по-малко от година щеше да бъде убит с камъни – колкото в пряк, толкова и в преносен смисъл. Но за това ще ви разкажа по-късно.

Той не беше от разговорливите, въпреки че можеше да води монолози просто загледан някъде настрани. Обикновено, когато му споделях нещо по-лично, той само присвиваше устни в неловка успокоителна усмивка. По това си приличахме – аз реагирах по същия начин при нечие признание. Бурното изразяване на емоции винаги ми се е струвало като проява на слабост, а радостта асоциирах с моментите от детството, когато често ми се правеше забележка, че се смея твърде високо. Не, не че е проява на слабост, проява на слабост е, когато аз го направя, другите нека си се жалват.

От време на време това със смеха още се случва и често плаша останалите на масата, когато никой не очаква изведнъж ентусиазма ми да стане толкова очевиден. След това за секунда се срамувам и то дълбоко, тъй като съм разкрил нещо от себе си, нещо, което не е било искано, не е било нужно. Понякога се чудя защо трябва да се чувствам така заради първичните си реакции при положение, че толкова много хора са ги превърнали в свой чар. Може би защото да си затворен е много по-лесно от това да си на свобода. Наистина. В свободата правиш грешки, а зад решетките не можеш да нараниш никого освен себе си. Най-лошо е, когато нараняваш, но не знаеш кой, появява се едно смътно усещане, като спомен от миг, който не си сигурен дали си преживял или не си. След това се срещаш с човек, който не си виждал от много време и просто го виждаш в очите му. Не си сигурен, че всъщност си спомняш, но знаеш, че си злоупотребил със свободата си. Дори леко се усмихваш, което е нова злоупотреба, тъй като смехът е вид свобода. Или поне така изглежда.

Да, аз се смея. От всичко написано до момента, може би изглеждам като човек, който се плаши от другите, човек, чието тяло настръхва при мисълта за контакт с тези около мен. Сам осъзнавам, че ми е трудно да направя друго впечатление, докато пиша, но в реалността не е така. Имам плакат с Райън Гослинг в кадър от Drive, това впечатлява всяко момиче, което е идвало тук. Не че са много. Добре де, две. Но наистина не съм меланхоличният свит тип, за който си мислите и искам да го уточня, ако тези страници попаднат на хора, които нямат нищо общо с тези, които следяха живота ми.

Ще приведа няколко доказателства в моя защита: аз бях човекът, който прави стриптийз на изпращането на бившата и последна приятелка на Филип, която замина за САЩ и за която съм убеден, че прави най-добрите пържени картофи със същите онези прекрасни пръсти, които можеха да рисуват така прекрасно. Онези пръсти, за които знаех, че често са отблъсквали баща й и които веднъж отблъснаха мен и натежалия ми черен дроб. Аз бях човекът, който свири на пиано до 6 сутринта на рождения ден на сестра й, въпреки че не мога да свиря на пиано. Аз бях човекът, който в гимназията първи си позволи да бъде напушен в час и после получи похвала на родителската среща, че преживява стеснителността си. Аз бях човекът, който не можеше да говори, след като Placebo изпяха Song To Say Goodbye в Зимния дворец, тъй като през следващите песни премислях току-що появил се в ума ми сюжет за разказ и прекарах седмицата в опити да си го спомня.

Аз съм човекът, пред когото стоеше белия плик. Прибрах се към 00:30 ч. и през последните дни бях напълно забравил за него. Интересно, че никой не се беше обадил, за да попита защо не съм дал никакъв знак за получаването му. Тепърва трябваше да разбера какво имам да превеждам – бизнес договор, технически параметри, нечия книга? Все тая, единственото, което исках е крайният срок да не е утре сутринта, тъй като очите ми започваха да филтрират света като през оперен бинокъл.

Бях притеснен, чувствах се все едно съм забравил за домашно, а учителката вече е до моя чин. Все пак не помня да се е случвало да изключа за подобен ангажимент. Нямаше нищо написано по плика, а бялото изглеждаше дори твърде бяло. Онова бяло зад което знаеш, че се крие нещо повече, което знаеш, че те лъже, онова бяло, за което някой път ще ви разкажа по-подробно. Някой път трябва да ми разкажете откъде сте го намерили.

Трудно ми е да ви разкажа какво точно стана, след като го отворих. И до днес ми е много неудобно да пиша за това, усещам как въртенето на химикала между пръстите става по-нервно. Беше странно чувство още преди да се е случило. Понякога фантастичните неща в живота се описват по-правдоподобно, ако не ги представим като реални, а още по-отдалечени от действителното. Ако ги представим като измислени или видени от друг, като във филм, който ни кара да осмислим света около нас по-лесно или поне с повече захар, отколкото сол. Така че нека да си го представим под няколко различни ъгъла…

Как би го видял Хичкок:

Да си представим всичко в черно-бяло. Воайорски насочена камера към мъж, който се прибира вкъщи. По някакъв неизразен начин се разбира, че живее сам. Налива си малко уиски, но отпива съвсем малко, тъй като вече е пил и усеща, че ще му стане зле, ако поеме още. Тръшва се на дивана. Поглежда за две секунди в нищото, а после към снимката на загадъчно усмихната руса дама. Изведнъж повдига вежди все едно внезапно се е събудил. Поглежда към белия плик и в този момент жуженето на цигулките започва да набира скорост, като звуково отражение на рояк пчели, които скоро ще запълнят небето над теб и не знаеш дали жилещото торнадо няма да увие и теб в тъмната си мантия. Гримасата му издава едновременно леко безпокойствие, но примесено с любопитство. Посяга към плика, опипва го внимателно, за да се опита да разбере какво точно има вътре и решава да го отвори.

Как би го видял Тарантино:

Прескача трупа на красива руса жена по пътя към вратата. Търся си ключовете, но виждам, че ключалката е разбита. Нищо от това не ме кара да потрепна, дори съм леко отегчен от това. Тъкмо отварям плика и започвам да разглеждам съдържанието му, когато куршум преминава през средата му и пръсва черепа ми. Капките кръв заливат белите листи. Изведнъж иззад завесата излиза претенциозния слаб човек от протеста, отново със своя шал, зализана коса и кафяви очила. Прибира пистолета, също като него изключително ретро. Оръжието изглежда като нещо, с което Джеймс Бонд би стрелял в онези филми с Шон Конъри. Започва да рови панически из листите, докато тялото ми стои неподвижно, въпреки че съм още жив. Едва отварям очи от тежестта на кръвта върху клепачите ми.

Тънките му кокалести пръсти преминават през листите, като те също се оцветяват в червено. Намира това, което търси, чете в продължение на няколко секунди и очите му се разтварят така, че още малко ще излязат извън орбитите си.

-Не така, мамка му, не трябваше да става така.- казваше си тихо преди да изкрещи неясно на кой – Режете, да ви еба, режете кадъра!

След това набира Бърза помощ, последната линейка на София се запътва към адреса ми, а той изчезва отново иззад завесите. Дишам тежко. Но все пак още дишам.

Как би го видял Дейвид Линч:

Виктор Мастилков се претърколява точно пред входната си врата, след като е блъснат от неизвестна кола, сякаш появила се от нищото, за да ускори бавното му връщане към вкъщи. За момент сякаш вижда шофьорът на колата – с бледо брадясало лице и каубойска шапка. Представих си го как яде човешко месо.

С ослепителни светлини, кратко, но оглушително свистене и облак от прах, автомобилът изчезва бързо от погледа му. Колената го болят по същия начин, по който го боляха, като беше дете и играеше футбол всеки ден, вероятно кървяха, но по някакъв странен начин му харесваше, озлобяваше скоростта на движенията му. Дланите му са ожулени, има леки протърквания по костюма му, но като че ли нищо скъсано. Прави почти роботски първи стъпки след бавното си ставане и влиза в блока си, като маха на нощта за довиждане. Или сбогом. Опитва се да медитира в асансьора. Дори 30 секунди тишина щяха да го успокоят. Те се превръщат в няколко минути, тъй като асансьорът се изкачваше и отново слизаше между първия и петия етаж. В един миг просто надигна очи и вратата се отвори. Той влезе в апартамента си, като за миг сякаш се учуди на номера му: 7. Защо 7 при положение, че беше на 5-ия етаж? Отваря вратата на хола, включва осветлението, но вместо него в мрака проблясва пламък от бюрото му. Приближава се и вижда, че белия плик гори. Бързо хвърля върху него кофа с вода. Листовете в него са непокътнати.

А какво всъщност се случи?