Ревю: Godforsaken Roads на Black Strobe

Ревюто на последния албум на Black Strobe започва с неколкократно объркване на неговото име. Godforsaken Roads директно е прекръстен на Godforsaken Blues, което всъщност въобще не е случайно. Първо, звучи логично и второ, в своето Boyscout интервю отпреди година и половина Arnaud Rebotini (единственият постоянен член на групата след напускането на съоснователя Ivan Smagghe) споделя как продължава да си слуша класически американски блус и рок на винил (ZZ Top и Muddy Waters) и обича да комбинира основните му елементи с ново диско, boogie woogie, рокендрол  и леко електро. Сегашното звучене на Black Strobe съчетава перверзното електро в ранната им дискография (Italian Firefies, Me and Madonna) и блус влиянията в предишния албум Burn Your Own Church. Това съвсем не означава, че Rebotini е тръгнал прекалено самоуверено по забравените от бога прашни пътища на американското кънтри (въпреки очевидната любов към Johnny Cash, за нея след малко), а напротив – продължава да композира с подхода на добре облечен и страховит дет метълист, който третира френската клубна музика от гледната точка на циничен бохем с хубав апартамент в парижкия квартал Монмартър.

Противно на очакванията, Rebotini записва албума не сам, а заедно със своите тур музиканти Mathieu Zub (китариr), Benjamin Beaulieu (бас/синтезатори) и Mathys Dubois (барабани) в парижките Red Bull Studios и Studios Soyuz, използвайки огромната си колекция от аналогови машини и синтезатори от домашното студио. Godforsaken Roads е откровена почит към американския блус и вечните драматични теми за смисъла на самия живот и ефимерността на нашето съществуване, наред със силните чувства като любов, страст и самота, които тлеят под повърхността. Албумът включва десет нови парчета, а дигиталното издание излиза с още четири, сред които добре познатите сингли от 2012 Boogie In Zero Gravity и The Girl From The Bayou. Изненадите са малко, но (сравнително) неочаквани. Rebotini се осмелява да посегне сериозно върху класиката на Johnny Cash Folsom Prison Blues и я обръща на синтезаторна Tangerine Dream балада без нито една китара, за разлика от тежкия рок кавър на Bo Diddley и неговото I’m A Man в Burn Your Own Church.

За щастие, изцяло електронните композиции са пренебрежимо малко и въпреки това Godforsaken Roads звучи модерно, без да досажда излишно с прекалена претенция и дразнещи препратки към музикалната колекция на Rebotini. Мрачното диско (Broken Phone Blues и From The Gutter) и пулсиращият електро рок (Monkey Glands) се редуват с откровени каубойски блус (He Keeps On Calling Me и Swamp Fever) и футуристичен диско фънк като от най-доброто парче в албума (Going Back Home), чиято бас линия дължи много на пионера в тази област Nile Rodgers. Вокалът на Rebotini няма как да не предизвика асоциации с Nick Cave, но това не бива да ни притеснява – Godforsaken Roads е потентното блусарско диско за разгърдени ризи, от което се нуждаем в момента.

Целият албум е достъпен за безплатно прослушване ето тук:

Godforsaken Roads (BlackStrobe Records/!K7 Records) е на пазара.