Завършваме прегледа на най-добрите албуми на 2012 с първите десет албума в класацията ни. Ще продължим обзора на годината със списъци с най-добрите албуми и филми на няколко специални госта, както и с най-добрите сериали и клипове според Boyscout.
Най-добрите албуми на 2012
Позиции 50-41
Позиции 40-31
Позиции 30-21
Позиции 20-11
10. Beach House – Bloom
Препоръчваме: Myth
Американското инди винаги е звучало по-различно от типичното британско такова – повече меланхолия, лека психиделия и много повече балеарски разляти китари в групи като Real Estate и новите любимци на критиката Beach House. Последният албум на Alex Scully и Victoria Legrand удря девятка в Pitchfork с дрийм-поп звука, еволюирал за осем години от лековат креватен поп до наистина мащабно и атмосферично инди за нещастни и обречени души, което започва бавно, за да натрупа емоция и да експлодира в подходящия момент във всяка от десетте песни в Bloom. Нито една от тях няма да ви накара да танцувате, а по-скоро ще си представите, че ги слушате по средата на деня или привечер на фестивал като Coachella. Troublemaker разказва за лошата страна на връзките, а най-доброто парче в албума Wild е доста точно и пленяващо описание на проблемите в семейството и тинейджърското отегчение през лятото, което може да бъде преборено с много малки жестове и вяра в другия. Китарите на Scully и високият равен и отнесен глас на Legrand никога не са звучали по-добре заедно. СП
9. The Presets – Pacifica
Препоръчваме: А.О.
Pacifica е противоречивият трети албум на The Presets. От подвеждащото техно на дебютния сингъл и откриващ трак Youth In Trouble австралийското дуо задава тематичната посока на албума – младостта с нейното безгрижие, хедонистичен нехайство и най-вече мимолетност. Извън спомена за 90-те и групи като Underworld, Youth In Trouble звучи като манифеста на поредния популистки кандидат-диктатор с високопарните си вокали и почти военни напеви. В A.О. , друго знаково парче и продължение на Youth, продължават същата линия, но объркващо звучат по-малко иронични. Трудно е да се каже къде свършва лирическият образ и къде започват истинските Julian Hamilton и Kim Moyes, класически тренирани музиканти, които освен това станаха родители от последния си албум насам. Изместването на приоритетите си личи в песни като Ghosts (Cocaine, song, women and wine/Memories blur and they make me shudder), Push или в Promises. Бащинството бележи It’s Cool и Fail Epic, които са може би най-яките песни, които банда е записвала за децата си, а другаде в албума се появява Fall – романтичен следващ епизод на любовната история, започната от класическото им This Boy’s In Love. В лутането проличава, че The Presets опитват да играят за двата отбора, без истински да принадлежат към нито единия от тях, и точно парадоксът на този поколенчески преход прави Pacifica толкова интересен. ПГ
8. iamamiwhoami – kin
Препоръчваме: Goods
Jonna Lee е поредната шведка, която обожаваме. Заедно с Claes Björklund създава аудиовизуалния електронен проект iamamiwhoami, с който издават албума kin за собствения си лейбъл To Whom It May Concerrn. Името му съвсем откровено предупреждава, че музиката им не е за всеки, но ние смятаме, че продукцията им ще се хареса на всички фенове на The Knife, които са имали смелостта да слушат Björk като малки, осъзнавайки риска гаджето им да не издържи и да ги зареже. И явно те не са толкова малко, щом Jonna Lee е обявена за Innovator of the Year по време на грамитата през 2011. В kin има много инди влияния като синтпоп, дрийм поп и ню диско, но ако трябва да го сравняваме с работата на други любими скандинавки, цялостното звучене е една идея по-живо и лесно смилаемо от Björk и една идея по-алтернативно от Goldfrapp. Албумът излиза на части от по няколко парчета в Youtube канала на проекта и освен смазващата музика, включва мрачни и по шведски извратени видеа със самата нея в центъра на фантастични, мистични и лични истории, които накуп правят един доста въздействащ проект. Но дори и да не успеете да изгледате всички видеа, си струва да изслушате албума, защото и музиката в случая би била напълно достатъчна и говори сама за себе си. АМ
7. Tame Impala – Lonerism
Препоръчваме: Why Won’t They Talk To Me?
Modular Recordings не се спират със силните албуми през последните години. Психиделичната поп-рок група от австралийския град Пърт Tame Impala (кротка антилопа в свободен превод) е новият проект на Kevin Parker, който издаде запомнящия сe дебют Innerspeaker през 2010 и две години по-късно се завърна с един от десетте албума на годината – Lonerism е висшият пилотаж в психиделичния грууви рок със замечтани мелодии, за които настоява Parker. Албумът е записан почти изцяло от него в дома му в Пърт с обяснението, че е различен от предишните му записи заради разширената звукова палитра, по-емоционалните песни и по-ясната му перспектива като текстописец. Първото прослушване на Lonersim навява спомени за The Beatles в някакъв много приятен наркотичен полусън (Mind Mischief и Nothing That Has Happened So Far Has Been Anything We Could Control), но мигновено след това не пропуска да те събуди от блажения ти сън и да те изхвърли в бездната с отчаяното и наистина изключително парче Why Won’t They Talk To Me?, страхотно продължение на другия важен въпрос от предишния им албум Why Won’t You Make Up Your Mind? – тук вече текстът си е чисто сбогуване: I’m so alone/Nothing For Me или Lonely Old Me… I thought I Was Happy. Глем-рокът в Еlephant само подчертава мислите на Parker, който се чуди дали ще бъде запомнен от приятелите си, ако просто се изпари. Lonerism e страхотен албум за бягството от депресията и самотата с невероятни поп мелодии и величествена психиделия, която да те разсейва по пътя към спокойната изолация. СП
6. Grimes – Visions
Препоръчваме: OblivionClaire Boucher е едно от онези момичета, които улавят духа на едно време по начин, който трудно подлежи на обяснение. Опит да бъде обяснено обаянието й е комбинацията от привидната й крехка ранимост противопоставена с тиха подривност от една страна и от друга небрежността й с целенасочената й извънземност с елементи на фентъзи. Притегателната сила на музиката на Boucher е също толкова неуловима, но завладяваща. Дебютният Visions е истински тюрлюгювеч от звуци, влияния и идеи, в най-добрия смисъл на думата. Закачлив, бълбукащ поп, наситен с мърляшки синтезатори, бомбастични бийтове, слоеве от семпли и гласови ефекти, а под повърхност силни призрачни и психиделични течения. Криптичните, смотолевени текстове на свой ред остават отворени за интерпретация по ключови думи – нещо като аудио тест на Роршах. Проектирайки себе си в музиката, всеки може да се огледа в нея. ПГ
5. Miguel – Kaleidoscope Dream
Препоръчваме: Do You…
Радваме се на редките наистина хубави аренби албуми като на нова година. Затова след доста работа за батковци като Usher и Musiq Soulchild и дебютния All I Want is You, Miguel ни впечатли с втория си по-зрял и музикантски албум Kaleidoscope Dream, който беше оценен като Best New Music и от Pitchfork. Звучи като голяма работа за малкото момче от Калифорния с майка афроамериканка и баща мексиканец, които са го светнали на хубава музика от малък и не са го натискали много за уроците, за да има време да пише песни. Резултатите са договор с Jive Records, топ тен хит с J.Cole от дебютния му албум, турнета с Missy Elliot, първо място в US Billboard 200 седмици след излизането на Kaleidoscope Dream, Грами, пачки и жени. Miguel на практика сам пише и продуцира целия албум, както става в истинската соул музика и затова му се получава добре. В единадесетте парчета има качествен аренби поп, с по-незабележими соул, фънк, рок и електронни елементи и Miguel обещава, че ще промени черната музика, която се слуша по американските радиа с малко по-вглъбените и психиделични моменти като например в Candles in the Sun. Не мислим, че успява да го направи повече от Frank Ocean, но ценим звученето му на съвременен Prince, въпреки текстовете, които не отиват по-далеч от обичайните за жанра теми за любов и секс. АМ
4. Twin Shadow – Confess
Препоръчваме: Run My Heart
На George Lewis Jr. му бяха необходими само две години, една катастрофа с мотоциклет, пет секунди и феноменален албум като Confess, за да ни спечели абсолютно завинаги като един от ню уейв носталгиците, които искаме да слушаме още дълго. Първият му албум Forget се появи през 2010 в обкръжението на лоу-фай, психиделичните и полирани групи по това време, които контрира с колекция от вълшебен ню уейв и сърцераздирателна поп музика. Вторият му албум Confess се движи в същата посока, но е много по-категоричен, арогантен, овладян и шумен от предшественика си. Twin Shadow винаги се е вдъхновявал от групи като Simple Minds, Prince и Depeche Mode, но песните в Confess не могат да бъдат описани като поредния прочит на 80-тарския носталгичен ню уейв.
Lewis e достатъчно умен, за да си играе лесно с 90-тарските арендби мелодии и метални барабани в Patient или да ни влезе директно под кожата с Five Seconds – стари синтезатори и китари от 80-те и много енергия, която достига до кресчендо в прехода (I don’t believe in you, you don’t believe in me, so how could you make me cry?). Всяка една от песните звучи като съвършен пример от учебник за проблемни връзки и преследване на момичето от Forget за пореден път – от отблъскването в Run My Heart (You don’t know my heart so don’t you dare… Can’t you see? I’m not in love) до несигурността в бъдещето (Beg For The Night) и тоталното неразбирателство и разминаване в When The Movie’s Over (Do it all again, I’ll Cry, I’ll cry, When the movie’s over). Гласът на George Lewis Jr. продължава да се движи уверено в ниските регистри, да звучи чисто и да доминира във всяка една от песните, разположен удобно върху осемдесетарските пулсиращи синтезатори и китари и дебнещ лъстиво, за да избухне грандиозно в повечето припеви. Това е модерна ню уейв музика за мотори, кожени якета, мъжествени типове и техните момичета, с които все не успяват да се разберат. СП
3. Fiona Apple – The Idler Wheel Is Wiser Than the Driver of the Screw and Whipping Cords Will Serve You More Than Ropes Will Ever Do
Препоръчваме: Periphery
Fiona Apple има капацитет за страдание, който може да се равнява единствено с речника й. В страданието й има нещо крайно, макар и никога неискрено – понякога изглежда като резултат на прекалена чувствителност, друг път на неумолима аналитичност или направо самоцел. The Idler Wheel… е най-измъченият й албум досега, което е сериозно постижение за момиче, записало песен за изнасилването си за дебютния си албум, когато е едва на 19 години. Цели шестнайсет години и само четири албума по-късно, Apple е един от най-уважаваните музиканти на нашето време, която продължава да бори множеството си демони публично и неизменно да ни печели на своя страна, въпреки че не е трудно да съжалим поредния мъж, имал куража да се завърти около нея и без съмнение да стане тема на поне някоя язвителна песен.
С времето емоциите и думите заемат все по-важна роля от мелодиите в музиката на Apple, за да стигне до най-суровия си и първичен вид тук. Остава сред най-острите текстописци от последните години със специфичния си сложен стил, на който успява да придаде неочаквана лекота. Поетски си играе с думите, докато се бунтува, ревнува, съблазнява (в почти по балкански напевната Hot Knife сравнява привличането си към неназован мъж като това на нагрят нож към масло) наранява почти по детски (I don’t even like you anymore at all, пее в The Periphery) или дълбае в патологичното си чувство за липса на разрбраност и взаимност. Истината е, че самата тя дава воля на подобни познати чувства, изцяло им се отдава да я погълнат. В знаковата Every Single Night излага основния си житейски възглед – I just want to feel everything, пее Apple и поставя доста по-философския въпрос дали не трябва да ценим страданието точно толкова колкото и щастието. ПГ
2. Jessie Ware – Devotion
Препоръчваме: Night Light
Първият самостоятелният албум на 27-годишната англичанка с еврейска кръв Jessie Ware категорично я изведе от ъндърграунда право на голямата сцена колкото и да отирча по интервюта, че го иска. Още на първо слушане Devotion звучи доста зряло и те кара да се чудиш дали това не е следващата Adele или новата Sade. Единадесетте парчета в Devotion разказват само за любов, следователно текстовете не могат да ни изненадат особено с нещо ново и изключително, въпреки затрогващите рими. Музиката и вокалите обаче се настаняват удобно сред най-добрите женски изпълнения от последните десетина години. Спотаеното отчаяние и драма не спират да се показват през цялото време в албума. Running се запомня с обладаващи синтезатори и китари, докато Still Love Me вкарва още по-дълбоко трип-хоп и дъб звучене. Night Light издава моментално стила на Kid Harpoon и работата му по последния албум на Florence Welch. Албумът звучи хомогенно от първата песен Devotion до финала със Something Inside – нежно и емоционално, точно каквото е чувството преди всяка раздяла. AM
1. Frank Ocean – Channel Orange
Препоръчваме: Thinking Bout You
За всеки почитател музиката е нещо много лично. Избираме я внимателно, кога наследявайки нещо тук-таме от родители, кога противопоставяйки се на тях. Харесваме онова, с което се идентифицираме, онова, което одобряваме или намираме за вдъхновяващо или към което аспирираме. Всяка група и песен са като координати, с които се позициониране и дефинираме себе си и средата си. Защото за разлика от родителите, държавата или социалния статус, сме свободни да избираме за какво да мечтаем и какво да слушаме. Затова и разбираемо е трудно да музиката да бъде отделена от контекста й – кога е записана, защо е записана, кой пее, откъде е, какви са политическите му убеждания, кое е гаджето му, какви дрехи носи.
Доста малко се знаеше за Frank Ocean, когато за пръв път разказахме за него по случай отличния му микстейп Nostalgia, Ultra. Оттогава много се изписа и спекулира кой и какъв е Ocean, който издаде и истинския си дебют Channel Orange, който достигна до първото място в щатите без нито един хитов сингъл. Доста се спекулира доколко успехът на албума е следствие на контекста или въпреки него. Преценката остава за всеки. Това, което не може да се отрече, е, че Channel Orange е завършен, поетичен и особено зрял албум на амбициозен изпълнител, който вече експериментира с музикалните форми и не се подчинява на клишета. Очарова с младежкия си идеализъм, смелост, богата емоционалност и достъпност на тематиката.Особено впечатляващо е когато музиката успее да наскочи толкова много контекст и изолирано да е толкова безоръжаващо въздействаща.Песни като Thinkin’ Bout You, Pink Matter или Bad Religion пронизват със искреността си и разкриват част от ужасно многото фасети на човешката душевност по изключително затрогващ начин. But do you ever think so far ahead/Cause I’ve been thinkin’ bout forever, пее Ocean и създава нещо много по-голямо от самия него – онзи вълшебен момент, в който една песен преминава от личното към универсалното и от ред в личната биография на един човек става химн за несподелената любов за милиони. ПГ
