Почти на финала на отброяването на най-добрите албуми на 2012 сме и представяме позициите от 20 до 11. Предишните три порции са тук (от 50 до 41), тук (40-31) и тук (30-21), а първите десет след 2 дни.
20. Lana Del Rey – Born To Die
Препоръчваме: Blue Jeans
Продължаваме да твърдим, че дебютът на Lana Del Rey е добър бойскаутски наръчник на фаталната жена с нейните истории за града, мъжете, разхайтеното поведение и особената любов, на която е подвластна. Born To Die си струва заради тежките любовни разкази, наситения носталгичен и на моменти епичен звук и рядко красивия дълбок глас на госпожица Lizzy Grant. Петнадесетте парчета се движат елегантно между намигания към американските поп арт икони и холивудската слава от миналото, добре облечени в глем класически инструменти и откровено инди. Колкото и да се дразним от непрекъснатото й присъствие във всяка реклама напоследък, няма как да си затворим сърцето за Off to the Races, Dark Paradise, Million Dollar Man, Summertime Sadness, Without You. Музиката на Lana Del Rey има силен индивидуален характер, а песни като Diet Mountain Dew и Blue Jeans ще се помнят дълго. AМ
19. Simian Mobile Disco – Unpatterns
Препоръчваме: I Waited For You
Третият албум на лондонското дуо Simian Mobile Disco е по-фокусиран опит от предшественика си и съвсем далечен роднина на дебюта на групата. Макар критиката и феновете да го посрещнаха с разнородни реакция, те са по-скоро свързани с очакванията им към групата, отколкото с обективното качество на Unpatterns – доколкото можем да говорим за обективност в музиката. Албумът е за любителите на твърдата, прескачаща, циклеща, бавно избуяваща електронна музика, в която всеки отделен звук се свързва с друг и по-следващ, създавайки мелодия, която безспирно се преобръща и доразвива. ПГ
18. Scissor Sisters – Magic Hour
Препоръчваме: Baby Come Home
Когато Bono нарече някоя група и the best pop group in the world, a Kylie Minogue и Elton John се редят на опашка за да работят с нея, няма абсолютно никакво значение колко гей изглежда и звучи тя, защото очевидно прави нещо както трябва. Scissor Sisters правят хитова музика и запомнящи се и противоречиви изпълнения на живо, като се вдъхновяват от гей сцената на Ню Йорк, макар да наричат Лондон своя духовна родина. Въпреки колаборациите с най-актуални продуценти и композитори като Calvin Harris, Diplo и Azealia Banks, четвъртият им албум Magic Hour е едно добро завръщане към 70-тарския поп ала Bee Gees и диското с всичките му най-бляскави моменти. Албумът има и няколко добри клубни и по-електронни парчета като Keep Your Shoes, Self Control и F*** Yeah. Only the Horses e копродуциранo от Calvin Harris, което е нещо като гаранция за комерсиалния му успех, но колкото и добре да се котира в Щатите и Западна Европа, сингълът не достига много убедително до нашите георграфски ширини. Shady Love e с доста по-съвременното звучене на автора му Azealia Banks. Любими за нас обаче остават супер танцувалното и весело като гей парти Let’s Have a Kiki и класическите диско любовни балади Baby Come Home, Inevitable и Year of Living Dangerously. Едно е сигурно – с който и да записват и продуцират, Scissor Sisters звучат преди всичко себе си. АМ
17. Jack White – Blunderbuss
Препоръчваме: Hypocritical Kiss
На Jack White не му върви особено с жените напоследък. Първо се раздели с половинката си в The White Stripes за ужас на милионите им фенове, след това сложи край и на брака си с модела и певица Karen Elson. За радост Blunderbuss (вид пушка) въобще не e меланхоличен и спокоен албум, а истински шумен рокендрол, който прави много хубав секс с традиционния американски блус и представя един мъж на 36, който се чуди дали има място в обсебения от инди еднодневки свят, но най-вероятно ще се успокои и ще се превърне в доста приятен Bob Dylan от ново време. Песните в албума са едни от най-добрите композиции, които White e писал през последните години след The Stripes и заиграването му със солови проекти като The Raconteurs и The Dead Weather. Няма как самоуверен, харизматичен и доста потаен изпълнител като него да не си помисли, че публиката ще търси паралел между темите за разбирателството между половете и разпада на връзките в собствения му личен живот, но това не го притеснява особено много. От време на време китарните рифове са заменени от Rhodes пиано рифове (откриващото Missing Pieces, в което всяка следващата жена си взима парче от тялото на Jack, докато не се събуди съвсем закъсал на пода с прозрението, че рано или късно всяка една ще си тръгне), следващото в описа Sixteen Satellites си е познатият блус-рок на Blue Orchid, който би засрамил дори The Black Keys, a Hip (Eponymous) Poor Boy е нищо друго освен горчиво сбогуване с бившата му половинка в The White Stripes Meg. Текстът на тази песен, а и всички останали, представят една нова и искрена страна на Jack White, която искаме да виждаме по-често. СП
16. Santigold – Master оf Мy Make-Believe
Препоръчваме: Fame
Изстраданото завръщане на Santi White e продуцирано от старите й приятели Diplo, Switch, Davе Sitek и Nick Zinner, които са се постарали да изстрелят нюйоркчанката от Бруклин в 21-ви век с характерен звук, който може да се съревновава единствено с другата мургава любимка на инди сцената M.I.A. Master of My Make-Believe е скептичен албум, който търси безуспешно смисъл в славата, младостта, Бога и личния бунт. Единайсете парчета звучат като изпяти на един дъх и някак така между другото. През целия албум Santi редува хулигански хип-хоп рефрени, афро напеви и по-леки и нежни вокали на фона на електронен поп с рага, дръм, дъб или денсхол звучене, остри китари и протяжни синтезатори. Във всяко от 11-те парчета нещо потъва, изгаря и отива по дяволите. Лошо няма. АМ
15. Toy – Toy
Препоръчваме: Motoring
Toy няма как да не бъдат сравнявани със eдва проходилите S.C.U.M. и най-вече с The Horrors заради влияния от shoegaze, краутрока и психиделията на отминалите десетилетия, но Richard Fearless от Death in Vegas има добър слух за новите звуци и неслучайно е взел групата под крилото си в собствения му лейбъл Heavenly Recordings. Toy не го разочароват и затварят устата на критиците и безкрайните сравнения с The Horros с отличен дебют. Подобно на останалите групи в този стил, вокалите винаги остават на втори план след невероятно богатите инструментали от синтезаторен шум, повтарящи се китарни рифове и стакато барабани. Дългите коси и бради на членовете на групата ги идентифицират още по-силно с немската краутрок сцена и ги поставят в ситуацията да печелят публиката с истински психиделични песни с убийствени мелодии. Както коментираха колегите от NME, нека всеки, който ги сравнява с The Horrors да си спомни, че на последните им трябваха два албума да станат толкова добри като Toy на живо. Така или иначе всичко, от което се нуждаем, е малко монотонен и загадъчен мъжки глас, който да акцентира красотата на седем минутна кода за неумението да се впишеш в средата. СП
14. Dawn Richard – Armor On EP
Препоръваме: Automatic
Бившото протеже на Diddy и член на сравнително посредствената му момичешка група Danity Kane и проекта му Dirty Money, Dawn Richard (чете се Ришар) звучи доста порасналата в Armor On. EP-то, което представя живота и любовта като битка, е загряване за първия й самостоятелен албум, който трябва да излезе след месец. Не изненадва с новаторска тематика, но я поднася в желязно продуцирана обвивка. Тук мелодичната черна музика се сраства с по-твърди ърбън течения и електронната музика, за да създаде нещо по-различно всеки път, придавайки на всяка песен съвсем отчетлив характер.
В откриващата Black Lipstick Richard променя ъгъла в тривиална тема като ревността, тайно преследвайки своята съперница, боравейки с умели, неочаквани сравнения (she ice skated on my heart) на фона на стихиен дръм-енд-бейс. Automatic сравнява Richard с робот станал заложник на една издишаща връзка с механични бийтове и почти речитативен припев, в Change има нотки от романтичен хаус (Change), а Scripture, дали нарочно или не, намига по особено приятен начин на Sade. Дори моментите, в които прибягва до по-комерсиални звуци, като почти Calvin Harris-овото синт кресчендо във Faith, си струват, защото идват като възнаграждаваща развръзка на умела градация. Трудно ще подобри прелюдията, но ако все пак се справи, можем да очакваме големи неща от GoldenHeart през януари. ПГ
13. The xx – Coexist
Препоръчваме: Sunset
Проблемът със стила на групи като The xx е, че вторият им албум винаги може да се получи като още-веднъж-от-същото. Много малко музиканти са способни да записват толкова минималистичен и обран звук със спотаени и интровертни емоции и да продължават да звучат завладяващо и интересно след второто слушане. Подобни мрачни мисли ни споходиха и при първото слушане на Coexist, но за радост вторият албум на лондонската група успява да се качи малко над супер успешния си първи и да вкара някои нови и неочаквани елементи в репертоара й. Песните в албума не са сериозен завой встрани от стила на The xx да записват малка нощна музика за секс, която живее най-добре на слушалки, мрак и много преди изгрев слънце. Romy Madley Croft и Oliver Sim си подават реплики от истории за любовта и проблемите в човешките взаимоотношения, докато Jamie Smith ги озвучава със студената емоция на дъбстеп ритъмa и спомени за някакво много старо рейв парти. Cоеxist e аскетичен албум с много малко звук и въпреки това неописуемо богата атмосфера, която те кара да се замислиш. СП
12. The Weeknd – Trilogy
Препоръчваме: Next
Trilogy събира трите микстейп-а, появили се през 2011 и 2012, и няколко нови парчета на талантливия и безобравно зрял за двайсет и малкото си години канадец от етиопски произход Abel Tesfaye. Много се промени за малкото време от появата на Tesfaye на сцената с един от любимите ни албуми на 2011 House of Balloons, който въведе аренби жанра в 21-ви век с алтернативното си звучене. The Weeknd излезе от анонимността и наскоро направи първата си голяма тв поява, а и вече има сериозна конкуренция от редица други млади черни момчета, които дишат във врата на с неподправено искрен, пост-мачистки аренби стил и апетит за експериментиране с други жанрове.
Thursday и Echoes Of Silence, двата последвали микстейпа неизбежно останаха в сянката на Balloons, жертви на величието на първия и неизбежните сравнения с него, но имат немалко силни моменти като Next, в която Tesfaye пее на неопределена мацка: you just want me cause I’m next. Доста знакова реплика и показателна за стила му – изключително елементарно прозрение, което обаче е натоварено с много смисъл, дълбочина и типичното чувството за смазваща безнадеждност. ПГ
11. Bobby Womack – The Bravest Man In The Universe
Препоръчваме: Please Forgive My Heart
Няма как да не свалим шапка на Bobby Womack, който записва 27-мия си албум за независим лейбъл (XL) и вика за продуценти двама младежи, които с лекота могат да му бъдат синове (Damon Albarn от Blur и Richard Russell, един от основателите на XL). Вторият вече има опит със съживяването/промяната/иновацията в кариерата на друга легенда като продуцент на последния албум на Gil-Scott Heron. Този път отново вкарва електроника в първите оригинални записи на американската соул легенда от 1994 година насам. The Bravest Man In The Universe разчита на дълбокия, изстрадал и запомнящ се глас на Womack и на минималистична електроника и спорадични китари, а голяма част от песните могат да бъдат приети като извинение за разгулното минало на 68-годишния Womack – десетилетията наркотици и спорен личен живот. Please Forgive My Heart и Whatever Happened To The Times са отличен пример за последното. Похвално за смелостта да излезе от зоната на това, което прави най-добре, и да се пробва с модерната електроника на новото поколение без да иска нищо в замяна. СП
