Събота е подходящ ден да оставим настрана слушането на гениалните нови албуми на Liars и Hot Chip, за да се отдадем на нещо по-лежерно и лесно за слушане като втория албум на австралиеца Sam Sparro. Често го бъркаме напълно незаслужено с англичанина Tommy Sparks заради името и доста зарибяващата мъжка поп музика, която правят двамата. Но Sparro си остава фаворит благодарение на добрата продукция на мелодиите и сериозното количество стар соул в гласа му, който би засрамил почти всеки един от съвременниците му. Освен това има учудващата способност да работи с някой от най-интересните продуценти в съвременната музика като Mark Ronson, да ремиксира Kimbra, OK Go и Sky Ferrierа и в същото време да пише пише песни за не особено приятния гримиран тип Adam Lambert и поносимата Natasha Beddingfield.
Sparro произлиза от семейство, в което всяка друга професия освен музиката би изглеждала леко казано странна – дядо джаз музикант, баща госпел майстор, майка органист и брат китарист, което би трябвало да те накара да записваш предимно госпел и американски соул. Самият Sam си спомня, че работи още от 4-годишна възраст, започва да пее професионално на 11 за детски записи, госпели и телевизионни реклами, но са му необходими доста години, за да преоткрие себе си в обикаляне между Лос Анжелис, Сидни и Лондон и запознанството с продуценти, които да го насочат към електро соул звука, заради който го запомнихме през 2008 с Black & Gold от едноименния му дебютен албум. Според музикалната му компания, Sam става популярен не само заради своя отличителен, вариращ в широк диапазон глас и епичните си шоу спектакли, но и заради артистичната си визия, вдъхновена еднакво от Jean-Paul Goode и Andy Warhol, така и от Prince и James Murphy. Не сме го гледали на живо все още, но можем да потвърдим, че е жесток певец, композитор и мулти инстурменталист.
Новият му албум Return To Paradise (или поне визията към него) го представя като интелектуална версия на персонажите от комиксите на Tom Of Finland без впитата кожа, голотията и фуражките, докато видеата го налагат като модерен изпълнител от казиното в Boardwalk Empire и Сухият режим. От друга страна името на албума е носталгичен поглед към нюйоркската диско сцена от 70-те години, легендарният клуб Paradise Garage и Larry Levan, както разказва Sparro с леко мазен глас и хомосексуален маниер в промо видео към албума:
[youtube]http://youtu.be/1g_9PCuU7Jo[/youtube]За малко да си помислим, че става въпрос за щастлив албум с гей поп, който бързо ще забравим, но всъщност става въпрос за щастлив албум с електро соул, който звучи добре навсякъде, където го пуснеш независимо дали пътувате или искаш да танцувате мръсно около басейна през деня или вечер на открито. Sparro признава, че му отнема много време докато измисли окончателния звук на проекта, заради който неколкократно сменя посоката: Започнах да правя по-рок ориентирани неща, след това забих в поп насока и тогава, в процеса на купуване на каква ли не музика, която ме вдъхновяваше, накрая се озовах с албум, повлиян от музиката от 1978 до 1984 г.
Както можем да се досетим, това означава предимно щастливи песни за безгрижен живот и моментната носталгия и мъка по отминалите времена и ужасните приятелки, които са разбили сърцето ти. Заглавията им са достатъчно показателни: Paradise People, Happiness, Hearts Like Us, Return To Paradise. Когато не пее за хедонистичното ежедневие и щастието, Sparro се опитва да намери смисъл в невинността и спокойствието или да се оплаква от бившите във втория сингъл от албума I Wish I Never Met You, който би звучал идеално без никакви промени в албум на Robyn например.
[youtube]http://youtu.be/sgeGCrwvkwI[/youtube]Вокалите на Sparro както обикновено са величествени и докато в Paradise People се заиграва само леко и умело с фънк вдъхновенията си Chaka Khan през Soul II Soul, в Closer бас линните са като взети назаем от един от любимите му изпълнители Nile Rodgers (Chic), а фалцетът доближава Prince от най-добрите му години, тоест винаги. Там някъде се появява и личният фаворит на Boyscout – We Could Fly, идеален спомен за отминалите години с Jamiroquai. Не търсете особен смисъл в текстовете, които на моменти са откровено странни (We are the paradise people/ we are the moon and the stars/ we are the church and steeple/ sent down from Venus and Mars). Хм, кажи честно. Звукът е оставен в малко по-суров вариант и не е полиран до съвършенство, оттам и повдигащата емоция, която ще ви държи до последната песен, но определено няма да ви изпълни със спомени или да ви остави с отворена уста. Използвайте предимно за път и танцуване. Return To Paradise е точно от тези албуми, които може и да не слушаш повече от няколко пъти, но винаги ще си щастлив да попаднеш отново на него след време.
[youtube]http://youtu.be/NFssDFfDxlY[/youtube]Return To Paradise е на пазара от Анимато Мюзик / EMI. Повече за момчето – ето тук. Получава червена точка за спорадично обновяваната интернет страница и блог.
