Златното момиче

Четирите години пауза след едноименния дебют Santogold, многобройните участия по фестивали и непрекъснатото отлагане превърнаха втория албум на Santigold (артистичното име на нюйоркчанката Santi White) Master оf Мy Make-Believe в изстрадано завръщане, което всички искат да се превърне в едно от събитията на годината, не без основателна причина. Албумът Santogold звучи коренно различно от всичко друго през 2008 (дори и сега – бел.ред.) и се вписва трудно в каквито и да било жанрови определения. Можем да търсим аналогии единствено с другата мургава любимка на инди сцената – M.I.A.

Малко пояснение ако случайно сте пропуснали – Santogold се прекръсти на Santigold, за да избегне съд с някакъв режисьор на филм със същото име. Едва ли това е причината Santi White да изглежда като студена и отегчена жена, която не влага особена емоция нито в пеенето, нито в текстовете, нито в концертите си. Но само на пръв поглед, защото жената очевидно не си губи излишно времето и винаги записва с правилните хора. Досега Santi е участвала в жестоки парчета съвместно с Beastie Boys, MIA, Spank Rock, N.E.R.D, Julian Casablancas, Mark Ronson, Kanye West и Lykke Li.

Първото което се набива на очи, е обложката на Master of My Make-Believe. Големият конфликт в Santi, която на сцената изглежда безизразно (въпреки еклектичния и цветен поп стайлинг) и притеснена като животно в клетка (въпреки добрата синхронна хореография с двете танцьорки с огледални движения) избива в лека шизофрения чрез фотографията на Jason Schmidt. Santi e едновременно като жрица-пазителка в златно боди (на дизайнера и близък приятел Alexander Wang), офицер от армията в картина на артиста Kehinde Wiiley и мафиотски дон по средата за разкош.

Единайсетте парчета във втория албум на 36-годишната американка от Бруклин звучат като изпяти на един дъх и някак така между другото. Master Of My MakeBelieve е продуциран от старите приятели на Santi – Diplo и Switch (който продуцира албума на Beyonce по същото време), Davе Sitek от TV on the Radio и Nick Zinner от Yeah Yeah Yeahs.

Първите два сингъла, Go с Karen O от Yeah Yeah Yeahs и Big Mouth, са леко неубедителни, но с Disparate Youth нещата си идват на мястото – характерното ню уейв звучене, запомнящи се кийборди и силен текст. We know we want more / A life worth fighting for. Такова е и настроението в целия албумMaster of My Make-Believe е скептичен и търси безуспешно смисъл в славата, младостта, Бога и личния бунт. Текстовете засягат борбата с несъществуващи и измислени драми и липса на вяра – в нация и кауза (I‘ve been looking for a fight/ all the trouble that I know/ Trying to loose the world inside; Deep down don’t know what you want; We’re the Keepers/ while we sleep in America/ our house is burning down). През целия албум Santi редува хулигански хип-хоп рефрени, афро напеви и по-леки и нежни вокали на фона на електронен поп с рага, дръм, дъб или денсхол звучене, остри китари и протяжни синтезатори. В God From The Machine без проблем са смесени маршови барабани на хоров фон и пресечени афро вокали. Fame се помни заради добрите хип-хоп рефрени и тежкият припев с протяжно носово пеене и по-басов звук. Продуцираните от Zinner This Isn’t Our Parade и The Riot’s Gone са може би най-добрите парчета в албума – инди поп балади с преливащи синтезатори и ритмичен дръм, които биха прилегнали без проблем и на по-нежни гласове като друга любима златна дива, Alison Goldfrapp.

С голямо удоволствие бих чула Pirate In The Water сред тълпа на следващия фестивал, който посетим, защото въпреки бавния ритъм и мрачния си текст, е от перфектната черна музика за танци под слънцето – с бавен, тежък, мазен и насечен ритъм, който те кара да танцуваш. Във всяко от 11-те парчета нещо потъва, изгаря и отива по дяволите. Това се получава и с музиката на Santigold според повечето критици като Pichfork например. Според нас пък Santi си е So Damn Gold.

Masters of My Make-Believe е на пазара.