© Вихрен Георгиев
Предвид дългогодишното ни приятелство и съвместна работа, всеки опит за описание на музикалната ерудиция на Владимир Константинов би звучал като зле прикрит опит за признателен мъжки минет. 38-годишният възпитаник на испанската гимназия го заслужава напълно заради това, че малко или много е превъртял съвременната музика и класическия рокендрол за 30-тина години, първо с писането в Рок Булевард още като ученик, после като автор и редактор в Union Media, Егоист, EGO и българското издание на Playboy. Константинов намира време да слуша страховито количество музика ежедневно за радост и тъга на невръстния си син, говори страшно забавно за по-съществената част на рокендрола и засрамва със забележително чувство за хумор. Остава само да се реши да публикува забавните си коментари в интернет, които биха засрамили всеки безработен или арогантен twitter ентусиаст. И понеже обича да изненадва, подкастът на Константинов няма нищо общо със сериозната английска музика на XX век, а вместо това обръща поглед към хедонистичната страна на 80-тарския рокендрол.
Как започна? Да слушам рокендрол? Покрай баща ми, който и досега е истински фен на Bob Dylan и Leonard Cohen. Винаги е казвал, че не харесва рок групите, но имаше добра колекция от плочи на The Beatles, Pink Floyd, малко Hendrix, малко Donovan (Leitch, не онзи лигльо от началото на 90-те). В трети клас вуйчо ми ми записа Rocket to Russia на Ramones и една самоделна компилация на AC/DC с Bon Scott от едната страна и Brian Johnson от другата. От онова време продължават да ми харесват споменатият на Ramones и Flaunt It на Sigue Sigue Sputnik. Той и Music for The Masses на Depeche Mode бяха двата албума, които имах още в годината на излизането им – истинско постижение за годините на соц-а. Тогава, макар и трудно, се процеждаше всякаква музика и което беше по-важно и ценно – хората наистина я търсеха и ценяха.
Слушаш огромно количество музика, но не ходиш често на концерти и въобще на фестивали. Нямам обичай да пътувам за концерти. Предполагам, че най-вече ме спира логистиката и планирането на пътуване, което включва спане на палатка. Последното ме отблъсква категорично, дори да звучи немъжко. Съжалявам единствено за един Marc Almond в Истанбул и скорошен Cold Cave в Атина. Ако има нещо готино на разстояние 10 лева с такси, винаги ходя.
Все пак имаш няколко паметни гига. Паметни май нямам, хаха. Сещам се само за The Exploited на един адски аграрен фест в Берковица, където до мен имаше поп с коза, а певецът Wattie бе с панаирджийски червени прашки. Другото най-абсурдно място за гиг беше в Black Box на Marduk. Качихме се с един приятел в т.нар. ВИП зона на балкона, защото долу не се дишаше. До мен стоеше един супер крив млад метал, който през цялото време крещеше Jesus Christ Sodomized и не спря дори след като го попитах Имаш ли рекорд колко пъти можеш да го повториш тва? Нищо готино не помня от тия концерти, само идиотщини – точно като живота в България.
Iggy Pop в Скопие. Него за малко да не го видим, заради неизчерпаемия запас от джин. Много се радвам, че удържах на изкушението на последната бутилка. Да видиш последния фронтмен от ранга и традицията на Morrison и Jagger е страхотно преживяване. Iggy е като ония мечета с батериите Toshiba – мята се, крещи, катери се по колоните в продължение на час, после изведнъж се прибира и край. С неговата енергия за един концерт Radiohead могат да изкарат до дълбока старост.
По часовника от ляво надясно: Guns N' Roses, Motley Crue, L.A. Guns и Faster Pussycat
Kаква е идеята на твоя подкаст. Така нареченият hair metal, калифорнийски рок или глем метъл е събрат на итало диското. В краткия миг на популярността си всички познавачи го смятат за боклучава поп еднодневка от типа на Shakira и Kim Wilde (то и прическите са подобни). След време, когато вече не е актуален и никой не си спомня за тия групи, можеш да го погледнеш безпристрастно и парчетата да ти се сторят нелоши и доста забавни. Итало диското го преоткри кой ли не. За хеър метъла не е сигурно, че ще се случи, но защо не. Имат мелодиите, имат шаренията и поведението на звезди, нищо че по-ранните неща са правени със супер подръчни средства. Основното оръжие в арсенала е спрея за коса Aquanet: единственият козметичен продукт, отговорен за цял жанр в рокендрола. Сетих се за тези групи покрай Unskinny Bop на Poison, след като го дадох за пример, че ако ще слушам някакъв пластмасов поп продукт по-добре да е това, а не Boney M, бг естрада или Rihanna. Все пак Poison имат китари, макар и розови. Сериозно казано, подборката на подкаста показва, че и хеър метълът може да бъде разнообразен като настроения и мотиви. Over The Edge на L.A. Guns е добър пример за елегантно изтерзана нарко песен. Подкастът е толкова дълъг, че да може да се събере на 90-минутна касета TDK хромдиоксид от скъпите. Всеки, който помни 80-те, знае, че това не е продуктово позициониране, а попкултурна референция. Готиното е, че с този хеър метъл подкаст влизам в ролята на типичния критик, който коментира нещо, което не може – правя хеър метъл подкаст, а нямам коса.
Кога попадна на него? С W.A.S.P. се запознах през 1985-та, тогава ми се струваха екстремни, досущ като Kiss. Хлапе на 10 години лесно може да бъде извинено за подобна заблуда. За Kiss се разправяха разни легенди, че били нацисти и едва ли не избивали хора от сцената: типичните слухове, част от тензуха на соц-а. Всичко – от новините в световната политика до поп музиката – бе основано на слухове. Когато глем рокът бе на върха си с Poison, Mötley Crüe, Skid Row, L.A. Guns и Guns N’ Roses през 87-а и 88-а, вече знаех, че Kiss са обикновени печалбарчета. Първообразите ми станаха ясни по-късно: New York Dolls, Johnny Thunders & The Heartbreakers, Alice Cooper (който после успешно се вля и в новата глем метъл вълна с Poison) и разбира се пънка. В първите два албума на Mötley Crüe и в първия Poison има много пънк, нищо че последните го разводнят успешно с влияния от 50-тарските женски бъбългъм банди. Не може да се каже, че съм слушал сериозно която и да е от тези групи, просто ми бяха забавни. Единственото изключение е Appetite for Destruction на Guns, който и досега ми е любимият рок албум, заедно с дебюта на Velvet Underground.
Как се заражда този стил? Причините за втория златен век на глем рока (условно казано, защото става въпрос за 5-6 години) имат общо с охолния, консуматорски и весело декадентски дух на 80-те. Gordon Gekko с неговото Greed Is Good го е казал най-добре – бързи коли, бързи мацки, кокаин и Jack Daniel’s на корем (или на синуси). Мотото на тези банди е най-добре резюмирано от Poison с тяхното Nothing but a Good Time. Хеър метълът няма претенции за стойностна музика, изпълнена от добри музиканти (въпреки че Mick Mars от Mötley Crüe си е китаристче един път). Важното е да забавлява хората и да печели пари. Просто и ясно. Текстовете до голяма степен са клише, но пък като повечето клишета говорят именно за нещата, които интересуват всеки млад човек – как да се измъкне от досадната си и ниско платена работа и да си намери ново гадже след като предишното му го е зарязало.
Сещаш ли се български опити в тази област? Babyface Clan с първия си албум Ethereal Babytalk, разбира се. Виж видеото към Why Do I и ще ти стане ясно какво имам предвид. Имаше и едни типове Огнен звук, но те май караха съвсем по шаблона и не ми бяха интересни. Пиромания също свиреха нещо подобно в началото. Всеки иска мацките да го харесват, не става ако си неразбран артист (не и преди да дойде часът на неразбраните артисти).
Гледал ли си някоя от споменатите американски групи на живо? Нито една навреме, което де факто значи, че не съм гледал нито една. Не останах очарован от Kiss и W.A.S.P., защото са стари, натежали и уморени. Убеден съм, че рокендролът трябва да се свири от хора до 35. По-възрастните е хубаво да се ориентират към бавни, леко жални балади като Bryan Ferry.
На кого от глем и хеър метълите би стиснал ръката? Не знам. Jon Bon Jovi не ми е симпатичен, нищо че е единственият, който се опитва да остарее без да стане за смях. Тоест иска да стане Bruce Springsteen. Vince Neil си е правил липосукция в тв ефир, така че автоматично отпада. Сещам се за Mark Manning от Zodiac Mindwarp. Човек, организирал експедиция до Южния полюс с идеалната цел да постави статуя на Elvis, заслужава цялото ми уважение.
Най-идиотската случка на Mötley Crüe, за която си чел? Май най-идиотското е, че са още живи. На второ място е това, че в първите години на групата си пъхали пишките в хамбургери с лют сос, за да не разберат гаджетата им, че са били с други жени. Както правилно отбелязва Vince Neil И през ум не ни минаваше, че е по-безболезнено да минем през банята и просто да си ги измием под чешмата. Mötley Crüe никога не са били от най-интелигентните рок групи. Рок биографията им The Dirt е пълна с кретенски истории, само Швейк я бие с малка преднина.
Интересуваш ли се от съвременнен рокендрол? Интересува ме, но не следя изкъсо комерсиалните групи. Ако някоя стане известна като Kings of Leon и Kasabian, я проверявам. С Kasabian проверката е успешна. При мен еволюцията на вкуса върви като при баща ми – от рок групите към някакъв вариант на бард с китара. От рокендрола следя периферната му спокойна част като The National, Gavin Friday и Tindersticks, наред с някакви неща от лейбъли като Sacred Bones. Пак са групи с китари, но не са точно рокендрол.Слушам доста електронна музика, но не точно хаус, още по-малко неговия несебърски вариант, тип Armin van Buuren. Предпочитам лейбъли, които имат връзка с по-старата електроника и индъстриъла – Delsin, 50 Weapons и Ostgut. Техните музиканти са археолози, а не носталгици. Най-любимите ми нови групи са Cold Cave, Wild Beasts, Xiu Xiu и The Horrors. Без уговорки.
Владимир Константинов редактира българското издание на Men’s Health и пише спорадично за музика в Boyscout и Light.
