Ангелите на Ада са банда мотористи, които успяват да канонизират начина си на живот в историята на Америка след Втората световна война. Огромните ревящи мотоциклети, деним якетата и аурата на насилие им носи ужасяваща репутация в голяма част от тогавашна Амeрика. Естествено няма как да знаем коя част от митологията около адските ангели е легенда и коя – стряскаща истина. Затова се доверяваме на доведения син на контракултурата и баща на гонзо журналистиката Hunter S. Thompson, който в средата на 60-те живее почти две години в компанията на бандата, кара мотор по Западния бряг и наблюдава отблизо анархията в тяхното общество. Не се страхува да се забърка в опасни неща само и само за да разкрие истината на тези смразяващи варвари.
Ангелите на Ада е роман, който описва поставянето на основите на рокерския начин на живот в Америка, а Thompson пише с обичайните прямота, дързост и брутална искреност. Както споделя Богдан Русев (не само прочел, но и превел тази книга): Hunter S. Thompson е висшият пилотаж на оригиналното американско писане от може би най-силното десетилетие на американската публицистика и литература изобщо. Книгата не е увенчана с досадната популярност на Страх и омраза в Лас Вегас, но е доста по-закотвена в реалността и в безкомпромисната разследваща журналистика. В този смисъл, преводът беше предизвикателство, а резултатът – повод за дискретна гордост. Така да бъде.
Aнгелите на Ада на Hunter S. Thompson струва 15 лева и може да бъде намерена тук или в по-добрите книжарници, както обикновено. Оглеждайте се и за последната екранизация по книга на Тhompson – Тhe Rum Diary с титуляра Johnny Depp.
ГАЗ, МОМЧЕТА
1.
Някъде в щата Калифорния, в Деня на труда – първия понеделник на септември, края на лятото – Рано сутринта, когато по улиците все още се стеле мъгла от океана, от усойните гаражи, денонощните закусвални и запуснатите мотели в Сан Франциско, Холивуд, Сан Бернардино и източната част на Оуклънд излизат рокерите – с вериги, тъмни очила и мръсни дънки „Ливайс“ – и се отправят към полуостров Монтерей, на север от Биг Сур – Заплахата отново е навън – Ангелите на ада, стокаратовото заглавие, карат бързо и шумно по магистралата в ранното утро, ниско на седалките, и никой не се усмихва, докато лудешки се врязват в трафика и минават със сто и петдесет километра в час на една боя от мантинелата – като Чингиз Хан на железен кон, чудовищен жребец с горящ анус, направо през дупката на кутията с бира и между краката на дъщерите ви, без да искат милост и без да я дават; не, те ще покажат на тъпаците малко класа, ще им позволят да зърнат малко от онзи истински живот, който никога няма да имат… Да, тези праведни пичове обичат да дават газ до дупка – Малкия Исус, Изрода, Слепия Боб, Червото, Лешояда, Зоро, Кокала, Раната, Дребния, Тери Скитника, Франсето, Марвин Мухъла, Майлс Майката, Мръсния Ед, Патока Чък, Дебелия Фреди, Гнусния Фил, Чарли Педофила, Лудия Крос, Пъф, Магу, Животното и поне още сто като тях – готови за екшън, с дълги коси по вятъра, бради и кърпи на главите, които плющят, обици, мишници, вериги за бой, свастики и мотори „Харли“, от които е махнато всичко излишно и по които проблясва хром, докато движението по магистрала 101 нервно се разделя пред тях, за да ги пропусне да минат като мръсен гръмотевичен облак…
+
„Наричат се Ангелите на Ада. Карат, изнасилват и грабят като кавалерия от мародери – и се гордеят с това, че нито една полицейска сила не може да разбие престъпното им рокерско братство.“
Списание „Тру“ (август 1965 година)
„Взети поотделно, те не са лоши момчета. Нека да ви кажа нещо: предпочитам да се занимавам с цяла банда от Ангелите на Ада, отколкото с онези демонстранти за граждански права. Ако говорим за това, кой ни създава по-големи проблеми, демонстрантите са много по-лоши.“
Надзирател от затвора в Сан Франциско
Някои от тях са истински животни. Те щяха да бъдат животни във всяко едно общество. Тези момчета живеят извън закона и трябваше да се родят преди сто години – в Дивия Запад щяха да се чувстват като у дома си.“
Бърни Джейвис, един от основателите на Ангелите на Ада, който по-късно работи като криминален репортер в „Сан Франциско Кроникъл“
„Ние сме „Един процент“, човече – онзи един процент, който не пасва и на който не му пука. Затова не ми говори за здравни осигуровки и актове от пътната полиция – хващай си мацката, мотора и банджото и хващай пътя. Ние сме си пробили път с бой през хиляди битки и сме останали живи само с ботушите и юмруците си. Ние сме аристокрацията на рокерите, бейби.“
Официално показание на Ангел на Ада
+
Съборът вървеше и рокерите от целия щат се събираха на групи в Монтерей: от север, Сан Бернардино и Лос Анджелис по магистрала 101; от юг, Сакраменто, по магистрала 50 – и още по на юг, от Оуклънд, Хейуърд и Ричмънд, по магистрала 17; и от Сан Франциско, по крайбрежната магистрала. Истинските маниаци, рокерският елит, бяха Ангелите на Ада – с крилатия череп на гърба на якетата си без ръкави, с техните мацки отзад на седалката на големите чопъри. Караха с великолепна, мръсна арогантност, уверени в репутацията си на най-ужасната рокерска банда в цялата история на християнския свят.
А от Сан Франциско, в отделна формация, пристигаха Скитащите Жокери, общо три дузини, втората най-голяма банда извън закона в щата Калифорния, зажадняла за слава; и макар че бяха само една банда, Жокерите все пак можеха да гледат отвисоко на такива като Президентите, Магистралните Плъхове, Нощните Ездачи и Въпросителните, които също идваха от района на Залива, тази съвременна Гомора – а Содом беше на осемстотин километра на юг оттам, в гигантския врящ казан на Лос Анджелис, родината на Робите на Сатаната, банда номер три в йерархията на рокерите, специалисти по тунинговани мотори, които си падаха по младо кучешко месо, шарени ленти за глава и крехки млади блондинки с лоботомизирани очи; Робите бяха господарите на Лос Анджелис и момичетата им се държаха здраво за кожените гърбове на тези кучеядни, хиперебливи негодници, докато караха на север за ежегодния си купон с Ангелите на Ада, които дори тогава се отнасяха към „бандата от Лос Анджелис“ с дружелюбно снизхождение – но Робите всъщност нямаха нищо против, защото можеха на свой ред да мачкат останалите банди от юга – Ковчезите, Железните Конници, Галопиращите Гъсоци, Команчите, Уличните Дяволи и всички онези бездомни и безименни сифилистични пъпки от човешки произход, които бяха толкова отблъскващи, че дори бандите извън закона – на север или на юг – не ги приемаха при себе си, освен в най-тежките битки, когато всяка допълнителна верига или бирена бутилка имаше съдбоносно значение.
