Берлин е столицата на звука и никой не спори по въпроса. Осъзнах го за пръв път от Sound of the City Berlin на Jazzanova, които определяха нещата там в края на 90-те, и нямам никакво съмнение след миналата седмица и сериозното количество нова инди музика, събрана в двата дни на Berlin Festival.
Berlin Festival e смела идея за поп фестивал в ърбън среда. Провежда се на бившето летище Tempelhof, строено от нацистите близо до центъра на града. Затварят го през 2008 и както многото типични за Берлин, превзети от всякакви пънкари и артисти индустриални и административни сгради, днес се използва основно за арт събития. В седмицата от 7 до 11 септември там се провежда и по-голямата част от втората по ред Berlin Music Week.
Липсата на съседи, грандоманските хангари, просторът, красотата и величието на цялото място го правят перфектната локация за последния фестивал на открито в Германия за сезона. Трите основни сцени са под огромни навеси, които предпазват от ексцесии, ако е кофти времето, а сградата идеално приютява провеждащото се по същото време нетуъркинг събитие Popkom, в което участват всички по-важни клечки от музикалната индустрия по тази част на света в момента.
Berlin Festival e кулминацията на Berlin Music Week, която включва стотици концерти, партита, конференции, уъркшопи, планирани джем сешъни и сетове на безизвестни групи и DJ-и по спирките на метрото и въобще: всевъзможни събития на тема музика. Зад лайн-ъп-а на фестивала стоят хората от Melt, a зад продъкшън и сет-ъп частта – фестивални ветерани със сериозен опит от Glastonbury.
Трите основни сцени са подредени на равни, не големи разстояния в огромните хангари, а помежду им са пръснати Art Village, Silent Disco зона, Mobile Disco (количка с два пулта, DJ-и и озвучаване, която се движи из целия парк заедно с разни хора, на които им се танцува около нея), достатъчно барове, винтидж и секънд хенд битак (задължителен елемент за всяко хипстърско стълпотворение в Берлин) и всякаква храна, макар че не знам кому е нужен vegan хот-дог например.
Ден 1
Аlex Winston
Фестивалът започва в 2 следобед и изпускам откриването с James Blake заради топлото берлинско посрещане, което ми устройват предната вечер. Хващам края на 40-минутния сет на Alex Winston – една от любимите ми инди поп рок диви напоследък. Почти успявам да посвиря с дайрето й благодарение на все още рехавата публика. Пее, свири и танцува боса, а размазаното и червило пасва идеално на неуравновесените текстове и жестокия й, доста разстроен глас.
Austra
Канадците Austra са доста атрактивни с женското си надмощие на сцената и убедителното присъствие на Katie Stelmanis, която развява перхидролени коси и клоширани ръкави. Правят силни изпълнения на парчета от трите си албума, които са много по-поп, отколкото очаквах.
Dry The River
В общи линии двете по-малки сцени са справедливо поделени между инди бой бандите и електро поп дивите и на някои влюбени двойки им се налага да се разделят и прегрупират по интереси. На момчешката сцена първо гледам Dry The River, които са толкова сдухани, че няма как да не ми станат симпатични с отнесения си, мрънкащ и стенещ инди поп. Изглеждат като насила измъкнати от мазето на студентското общежитие, в което свирят и записват. Добро откритие за лайн-ъп мениджърите за фестивала, което подгрява идеално следващите банди, но се съмнявам да ги видим на main stage догодина.
Yelle
Симпатичната французойка има какво да даде на света като музика и усещане за шоу. Харесвам 40 процента от последния й албум Safari Disco Club и 100 процента от симетрично подредената й сцена, червеното й боди и хореографията с двамата еднакво облечени барабанисти. Време й е да започне да пее на английски.
Oh Land
Задържам се на момичешката сцена, за да видя Oh Land, която е облечена с островърха черна шапка и вещерска одежда. Прави добра музика, но преповтаря в известна степен шоуто на предната девойка и започва да ми писва, затова слушам любимото си Sun of a Gun и решавам, че е само 4:30 следобед и въпреки това е време да се заеме по-добра позиция на главната сцена.
The Rapture
Безупречно изпълнение на един от най-добрите албуми на годината до момента. Започват с In the Name of Your Lovе и и завършват с How Deep Is Your Love, a като ги слушам на живо, разбирам, че ги харесвам толкова заради много по-силното електронно и диско влияние, отколкото пост-пънк или инди рок стила, в който ги определят.
The Drums
Макар, че имат само два албума, Тhe Drums вече са голяма група и се държат като такава. Въпреки ангелско русата си коса и красивите, перфектно отработени движения, Jonathan Pierce e доста високомерен и хладен на сцената. Но му отива. Всички хипстърки наоколо знаят текстовете им и се опитват да впечатляват с хипарливи движения, докато мъжете са една идея по-вглъбени с тапите си за уши.
Hercules & Love Affair
В 8 вечерта на летището вече е тъмно и истинският уикенд започва с Hercules and Love Affair. Публиката реагира на всяко тяхно движение и вокална импровизация. По всичко личи, че Hercules са институция в Берлин. Хаус, диско, смазващи вокали и още по-смазващи танци. Миксът им минава през няколко парчета от тазгодишния Blue Songs и продължава с по-големите хитове от дебютния албум. Завършват с You Belong и репликата на Kim Ann Foxman: Berlin is the one you should belong to. Същото го чувам поне десет пъти от различни хора, които срещам през 5-дневния си престой там.
Apparat Band
Велик, много дълбок музикант, който да слушаш сам вкъщи в неделя следобед, особено ако си гузен какво си направил в събота вечер. На фестивал не е същото.
Primal Scream
Тази година Primal Scream празнуват 20 години от най-големия си албум Screamadelica с турне, което включва всичките му парчета в сет-листа. Те са първите на фестивала, които вкарват някаква постна анимация на голямата сцена. Раздават се сериозно и все пак ми изглеждат и звучат леко вехто.
Suede
Suede e eдна от малкото банди, които си пускам поне веднъж в седмицата от 16-годишна до днес, затова определено имам сериозни очаквания да ги видя от момента, в който се върнаха на сцената през 2010. В точно 55-минутния си сет минават през по-важните сингли като She, Trash, Filmstar, Animal Nitrate, The Wild Ones, We are the Pigs, Can’t Get Enough, Еverything Will Flow, So Young, Мetal Mickey, New Generation, Beautiful Ones (в този ред), но не ми е достатъчно, защото имам още доста любими. Имат проблеми със звука на китарата, заради които Brett Anderson и Маt Osman се изнервят жестоко, а на останалите трима изглежда не им дреме особено. Brett e рок идол, точно какъвто съм си го представяла винаги и се раздава до дупка. От ризата му се вдига истинска пара, флиртува повече с камерите, отколкото с публиката и не говори излишно между парчетата. Техническият гаф ги дразни много и се прибират от сцената безапелационно, въпреки че са последни за вечерта и публиката им се моли доста.
Ден 2
Firefox AK
Firefox AK e една от най-важните жени, които открих тази година и лайв изпълнението й я прави още по-любима. Това е второто представяне на съвсем пресния трети албум Color the Trees. Прави The Wind, Мееt Me There, Brother to Brother, My Sister and I, едноименното Color the Trees, сингъла Boom Boom Boom. Мъжът й Rasmus Kellerman, по-известен като Tiger Lou също се появява на сцената за дуета им Winter Rose. Изглежда крехка и нежна, точно колкото емоционална и леко депресивна е музиката й, все пак е от Швеция.
Aloe Blacc
Aloe Blacc буквално ме вкарва в друго измерение и за първи път, откакто съм пристигнала в Берлин изгрява слънце, честно. Появява се на сцената с червената си папийонка и блажения си глас и проповядва за любов и мир от началото до края. Бендът включва саксофонист и тромпетист с расти, бели ямайски одежди, истински блус китарист, крайно скован басист, бял хип-хопър барабанист и още един бял на кийборда за цвят. Започва със семпъл на Stevie Wonder и вкарва много “Say Oh! Say Yeah” и малко политика през целия концерт. Прави почти всички парчета от Good Things без So Hard, сигурно заради слънцето. Green Lights e с предистория и реге аранжимент и наоколо замирисва на марихуана. Опитвам се да се набутам по-напред, за да го снимам и попадам зад група 12 или 13-годишни деца, акредитирани от ZDF Kultur – културната програма на немския втори канал, които танцуват и се прегръщат, което ми осигурява чудесна позиция за гледане. Тази телевизия снима на сериозно и излъчва лайв почти целия фестивал, което показва как промотирането на новата световна музика е въпрос на държавна политика. Аloe завършва с чудесен, още по-блус аранжимент на If I. С две думи: соул идилия.
Yuksek
Отново хипстърия до шия. Французинът, който не знаел, че името, което си избира на турски означава High, e нацупен и претенциозен. Той и барабанистката му са облечени зле, пушат цигари през цялото време, донастройват си звуците и пият някаква цветна течност от шишета за минерална вода. Якото електро, което прави не ми се връзва с чак такава незаинтересованост. На няколко пъти пробва да проговори на публиката, но му се получава доста насила. Усмивка стои неестествено на лицата им и като цяло или не са били на кеф, или генерално е по-добре да ги слушаме на запис.
Beirut
Zach Condon редува тромпета и мандолината с такава лекота, с каквато e оползотворил по най-добрия начин някои близки до нашите географски ширини музикални територии, за да създаде уникалния си инди фолк стил. На живо това е музика, която те кара да настръхваш от чувство, което мога да опиша само като свобода. Със сингъла Santa Fe и третия си албум от това лято той става наистина успешен и публиката в Берлин има защо да го обича.
Boys Noize
Boys Noize е нещо като запазена марка за Berlin Festival и публиката на Tempelhof избухва. Истерията в двучасовия му агресивен сет е засилена с масивни струи пушек и истински огън над главите на публиката, която е повече от на всеки лайв до момента и се готви да напада продължението на фестивала в четирите зали на Club X-Berg или някоя от над 60-те локации в програмата на Berlin Club Night. Който има сили, има и избор, поне там, където музиката се случва сега.
