Не познавам друг човек, който да има толкова много снимки с храна и въпреки това очевидно да е имунизиран против напълняване дори след 30. Но да, повечето кадри от последните пет години в живота на Николай Ванчев гъмжат от всевъзможни ястия и бургери, поръчани или приготвени на поне два-три континента, често в компанията на последната му приятелка и фотограф на пътешествията им Susann.
За разлика от по-малкия си брат Максим, Ники не е професионален готвач, но има очевиден афинитет към семпло гурме ала Anthony Bourdain. Двамата с покойния американски готвач, автор и ТВ водещ споделят и други общи неща освен любовта към храната – обезоръжаваща харизма, постоянно движение и екстремна чувствителност. И докато Anthony ми е познат само през попкултурната призма на своя живот и кариера, Ники е бивш мой съквартирант (за кратко), приятел, един от основателите на BOYSCOUT и негов редактор първите няколко години.
Вероятно затова все още не съм свикнал да говоря за него в минало време, дори след като сме го изпратили в родната му Стара Загора с близки приятели и роднини – хората, сред които се е чувствал най-добре доскоро по собствените му думи. Починал е внезапно в края на май в Талин, където живееше последната петилетка.
Свикнал съм да пиша семпло за обикновени неща като музикални албуми, култура, еротика и добър дизайн, но никога, абсолютно никога не съм мислил, че ще пиша панегирик за колега и приятел. Уви, съдбата си знае работата, а Ники винаги е вървял ръка в ръка с нея, осмелявайки се неведнъж да я дърпа за опашката, целеустремен за всичко, което си е наумил.
Или да бяга от това, което го дърпа назад или просто не го харесва толкова много вече. Но кой е той всъщност? За непознатите, Ники е перманентно усмихнат и деен графичен дизайнер, творчески директор и рекламист с пистолети върху ръцете и татуировка BORN FREE върху кокалчетата на двете ръце. След като се преражда многократно в пепелта на родната рекламна индустрия близо петнайсет години, Ванчев се спасява от тогавашната си токсична връзка и заминава за естонската столица, за да започне начисто от нулата, да живее в хостел, да се влюби силно за пореден път и да стигне до позицията на стратег в творческия отдел на Bolt.
Общата ни история обаче започва преди двайсетина години. Срещам го онлайн още непълнолетен покрай необичайно високата скорост, с която си разменяме (нелегално) музикални файлове в P2P програмата DC++. Още преди да сме се видели наживо, този 16-годишен нахакан хлапак с експанзивен характер и убийствен вкус за музика (по-добрите плейлисти, винаги) ме е помолил да се разходя до тогавашния софийски офис на Суперхостинг и да му платя първия домейн и хостинг в живота – говорим за годините преди онлайн банкирането и други подобни удобни екстри.
Две години по-късно, Ники вече се е преместил в София, за да учи графичен дизайн за кратко, преди преподавателката му да го посъветва направо да си търси работа, защото няма какво повече да научи в университета. Така и става. Ники обикаля рекламни агенции и върти собствени проекти, графична идентичност и изложби с приятели и познати. И макар да се засичаме често в едни и същи компании, клубове, барове, тематични тържества (Blame и Sunday) и апартаменти, Николай говори с най-много любов за Кивито, Стейката и останалите симпатични гангстери от ученическите години в Стара Загова.
Сещам се моментално за него, когато скучаещата на тогавашната си работа Лили Гергишанова ми звъни преди петнайсетина години с въпроса дали не искам да правим гей вестник и апропо, кой би могъл да поеме дизайна. Осъзнал още в началото, че първоначалната ни целева аудитория е скромна като размер, Николай натиска да се фокусираме върху уличния стил и любимата му музика и влиза не само с дизайн, но и с регулярни текстове за кецове, чорапи, рап концерти и видео портрети на близки приятели.
Още в началото на нашето познанство съм се убедил, че не обича да се задържа дълго на едно място, затова не съм изненадан от решението да се съсредоточи върху рекламата. Не помня да сме се карали за каквото и да било, но предвид отвратителния ми изискващ характер, със сигурност е положил доста усилия да се разделим приятелски.
Както се оказва, съвсем за кратко. След като веднъж вече е съжителствал с другия BOYSCOUT титан Петър Грудов, Ники предлага да станем съквартиранти в апартамент на столичната улица Хан Пресиян. Живеем заедно е пресилено определние, защото съвместното ни съжителство приключва само няколко седмици след като съм му отстъпил по-хубавата спалня с по-голямо легло и съм пренесъл голяма част от личната колекцията с книги списания.
По онова време на сравнително бурни младежки години, всеки от нас се лута наляво-надясно и едва ли сме се засекли да спим в апартамента повече от няколко пъти. Обаче говорим дълго и напоително почти всеки късен следобед по залез слънце – далеч от пресата на социалния живот и очакванията на всички за всичко, само на малката холна масичка, която слуша безброй истории за трагични любови, идеи за сайта, планове за световна доминация и други глупости.
Както споменах по-горе, разделяме се отново след няколко седмици, защото Ники си е намерил стаж в Швеция и по-добре да напуснем апартамента, вместо да си търся нов съквартирант. Изпращам го жив и здрав за Стокхолм и не очаквам да го видя поне няколко месеца.
Аха, добре. Две-три седмици по-късно ми се обажда, за да сподели как ме чака на съседната улица. Носи същия сив вълнен блейзър, с който съм го изпратил и обяснява как се е прибрал, защото е загубил документите и банковите си карти след тежка вечер с колегите. И какво? Ами, помолих ги да ми дадат пари за самолетен билет и ето ме тук. Апропо, документите си ги намерих във външния джоб на сакото като кацнах.
Очевидно съм го изгледал прекалено меко, тъй като и двамата не задълбаваме в поредната му забавна, но невъзможна история. Вече съм се убедил многократно, че Ники има особено авангардно, любопитно и вбесяващо отношение към време, пространство, обективна истина и крайни срокове (обичам звука, който издават, докато прелитат покрай мен, нали?), но е добра душа и това ми стига.
Последните години преди и след пандемията си пишем рядко, особено след като заминава за Талин. Критикувал съм го често, обсъждали сме сериозните връзки с девойки (мнозина от които познавам и преди да се завъртят заедно), питал съм го от какво бяга, но винаги сме били сърдечни. Затова не мога да обясня какво точно чувствам, докато гледам последната му видео презентация в старозагорския Дом на архитекта след опелото с близки и приятели. Записвал я е седмица преди смъртта си и е посветена на всичките му важни хора дотук.
Съдържанието го оставям помежду ни. Но очевидно и двамата вярваме, че сме сума от своите преживявания, белязани от своите спомени и определяни от важните хора, които срещаме по пътя. И макар да имаме лека поколенческа и възрастова разлика, по-малкият от мен Ники ме е научил на много, без дори да подозира.
Сприятелили сме се не само покрай общите интереси, но и заради безкрайното му любопитство, в което съм се припознавал. Завиждал съм му за решителността, с която потегля към нещо ново. Упреквал съм го заради изоставянето, но и съм се чудил колко добре се чувства без комфортна зона и винаги на границата между две силни емоции. Силно да люби, но без да мрази. Макар и откровен нарцис, чувствал съм го близък заради способността да слуша напоително и да дава идеи, а също и да действа.
Недостатъците на неговия особен характер могат да те накарат да си скубеш очите (ако си му близък) или да въртиш очи (ако по някаква причина сте сеотдалечили във времето). Положителните му качества обаче, като онова пословично живо любопитство и постоянна усмивка, а също и талантът да събира и увлича хора след себе си и да ги зарежда така, че да вървят и сами, а не само да го следват, са напълно достатъчни.
Не знаех, че вече и той е в моето семейство на мъже без бащи. Сигурен съм, че е намерил покой. Мисля постоянно за неговия брат. И най-много за неговата майка. Чудя се кога и аз ще мога да се осмеля да тичам усмихнат и гол по плажа. И докато седя сред негови и общи приятели на тераса в гората на Аязмото се чувствам спокоен. След като години е бягал, падал и ставал отново, Ники най-после се е прибрал у дома.
BOYSCOUT архивът на Николай Ванчев е тук. Подкастът му с Иво Димитров е тук, а последната му годишна плейлиста – по-горе.
