Отделете няколко часа за последните драми на Beigbeder

Нека сме наясно – не мразя смъртта; мразя моята смърт. Ако по-голямата част от хората приемат нейната неизбежност, то това си е техен проблем. Лично аз нямам никакъв интерес да умирам. И дори ще кажа нещо повече: смъртта няма да ме споходи. Тук разказвам какво предприех, за да не пукна глупаво, както всички останали. И дума не можеше да става да умра, без да реагирам.

Така звучат заканите в последния роман на Frédéric Beigbeder –неуморният, дяволски чаровен, язвителен до болка критик и симпатичен сноб, който продължава да целува ръка на Michel Houellebecq, Bret Easton Ellis и Jay McInerney и да описва своите неволи и кризи на средната възраст в обичайния почти автобиографичен стил на предишните си книги Любовта трае три години, Помощ, простете, Един френски роман и 6,66 евро. Живот без край е самоироничен разказ за опитите на романтичния егоист да постигне безсмъртие, без да губи надежда и да не изпитва страх от трансхуманизма, нито пък да забравя за обичта към семейството.

Тежката криза на 50-те идва с обречени обещания, умиращи приятели и десетки причини за вечен живот като мъркането на котка пред пращящия огън в камина и мъркането на огън в камина пред пращяща котка (по-рядко). Умилителни думи за желанието да станеш постчовек – доказателство на Woody Allen-овото убеждение, че смъртните никога няма да се чувстват спокойни.

Живот без край (меки корици, 296 стрници, Colibri) на Frédéric Beigbeder струва 16 лева онлайн и в по-добрите книжарници от 23 ноември.

Ако небето е безоблачно, всяка вечер можете да видите смъртта. Достатъчно е да вдигнете очи. Светлината на покойните звезди е прекосила галактиката. Далечни, изчезнали от хилядолетия звезди, упорстват да ни изпращат спомена си в небосвода. Случва ми се да се обадя на някого, когото току-що са погребали, и да чуя непокътнатия му глас от телефонния секретар. Чувството е парадоксално. След колко време, когато звездата вече не съществува, светимостта й намалява? Колко време отнема на телефонната компания да изтрие гласовата поща на един мъртвец? Между смъртта и изчезването съществува известна отсрочка: звездите са доказателство, че можем да блестим и след смъртта. След този light gap неизбежно настъпва моментът, когато блясъкът на едно приключило слънце потрепва като пламъка на гаснеща свещ. Светлината се колебае, звездата се уморява, гласовата поща замлъква, пламъкът потрепва. Ако внимателно наблюдаваме смъртта, ще видим, че изчезналите звезди блещукат малко по-слабо от живите слънца. Сиянието им намалява, отблясъкът им се замъглява. Мъртвата звезда започва да примигва, като че ли ни зове за помощ… Не иска да си отива.

Възкресяването ми започна в Париж, в квартала на атентатите, в ден пик на замърсяване с фини прахови частици. Бях завел дъщеря си в едно необистро, наречено „Извор на младостта“. Тя ядеше порция колбаси от свободно отгледани свине, а аз пиех тоник „Хендрикс“ с краставица. Откакто измислиха смартфона, бяхме отвикнали да си говорим. Тя преглеждаше своя Уотсап, докато аз следвах топ модели в Инстаграм. Бях я попитал какво най-много би й се искало да получи за рождения ден. Отговори ми: „Селфи с Робърт Патинсън“. Първоначално леко се притесних. Но като се замислих, работата ми на телевизионен водещ също е вид селфи. Някой, който разпитва пред камерите актьори, певци, спортисти и политици, всъщност прави дълги кадри, в присъствието на по-интересни от него личности. Впрочем, когато излизам на улицата, минувачите често ме молят за снимка с тях и аз с удоволствие приемам, защото съм направил абсолютно същото в моето студио, пред прожекторите. Всички живеем същия не-живот – искаме да блестим в светлината на другите. Съвременният човек е сбор от 75 000 милиарда клетки, които се опитват да бъдат преобразувани в пиксели.
Изложеното в социалните мрежи селфи е новата идеология на нашето време: италианският писател Андреа Инглезе го нарича „единствената законна страст – постоянната автореклама“. Съществува наложена от селфито аристократична йерархия. Самотните селфита, където човек се показва пред някой паметник или дадена гледка, имат определено значение: бях на това място, а ти не. Селфито е визуална биография, електронна визитна картичка, социално стъпало. Селфито до някоя знаменитост има по-голяма смислова тежест. Селфистът се опитва да докаже, че е срещнал някой по-известен от неговия съсед. Никой не иска селфи с анонимен човек, освен ако няма някаква физическа особеност: джудже, хидроцефал, човек слон или някой с тежки изгаряния. Селфито е обяснение в любов, но не само: то е също така доказателство за идентичност („the medium is the message“, бе предрекъл Маклуън, без да предположи, че всички ще станат посредници). Ако кача селфи с Марион Котийар, не изразявам същото, както ако се обезсмъртя с Амели Нотомб. Селфито позволява да изразя себе си: вижте колко съм красив до този паметник, с тази личност, в тази страна, на този плаж, на всичко отгоре и ви се плезя. Сега ме познавате по-добре: излегнал съм се на слънце, докосвам с пръст антената на Айфеловата кула, не позволявам на кулата в Пиза да падне, не се вземам на сериозно, съществувам, защото съм срещнал знаменитост. Селфито е опит да си придадем по-голяма важност, да спукаме балона на аристокрацията. Селфито е комунизъм: то е оръжието на пехотинеца във войната за обаяние. Не позираме до когото и да е, желанието е личността на другия да се отрази върху нас. Снимката със „знаменитост“ е форма на канибализъм: тя поглъща аурата на звездата. Тя ме вкарва в нова орбита. Селфито е новият език на една нарцистична епоха: то заменя картезианското cogito. „Мисля, следователно съществувам“ става „Позирам, следователно съществувам“. Ако си направя снимка с Леонардо ди Каприо, аз съм повече от теб, който позираш до майка си на ски. Впрочем майка ти също с удоволствие би се снимала с Ди Каприо. А Ди Каприо – с папата. А папата – с някое дете със синдрома на Даун. Това означава ли, че най-важната личност на света е дете със синдрома на Даун? Не, обърках се: папата е изключението, което потвърждава правилото на максимализирането на известността чрез телефонната фотография. Папата разби системата на егоаристократичния снобизъм, наченат от Дюрер през 1506 г. в „Богородица на празника Розенкранц“, където художникът се е нарисувал редом до Светата Дева, Божията майка.
Селфистката логика може да бъде сведена до следното: Бенабар пожела селфи с Боно, но Боно не пожела селфи с Бенабар. Вследствие на което се разгаря нова класова борба всеки ден, на всички улици по света, чиято единствена цел е медийно господство, заявяване на по-голяма популярност, изкачване по стълбицата на известността. Борбата е сравняване на ЕМШ (Единици Медиен Шум), с които всеки разполага: телевизионни или радиопояви, снимки в пресата, лайкове във Фейсбук, гледания в YouTube, следвания в туит и т.н. Това е борба срещу анонимността, като точките се броят лесно, а печелившите презират губещите. Предлагам това ново насилие да се нарича Селфизъм. Това е постоянна световна война без армии, която не знае примирие, 24 часа на 24 часа: „война на всички срещу всички“, определената от Томас Хобс „bellum omnium contra omnes“, най-сетне технически организирана и незабавно отчитана. По време на своята първа пресконференция след инвеститурата му през януари 2017-а, американският президент Доналд Тръмп не пожела да изложи виждането си за Америка, нито геополитиката на бъдещия свят: той просто сравни броя зрители на своята церемония по приемането на властта с броя зрители на своя предшественик. Ни най-малко не изключвам себе си от тази екзистенциална борба – самият аз гордо излагах селфитата си с Жак Дютрон или Дейвид Бауи на моята фен страница, наброяваща 135 000 харесвания. Въпреки това от около петдесетина години насам се смятам за крайно самотен. Извън селфитата и снимането на филми, не общувам с човешки същества. Редуването на самота и светска врява ме предпазва от всеки неудобен въпрос относно смисъла на живота ми.
Понякога единственият начин да проверя дали съм жив, е да погледна във Фейсбук страницата си колко хора са лайкнали последния ми пост. Над 100 000 лайка ми се случва да получа и ерекция.
Това, което ме тревожеше тази вечер в дъщеря ми, бе, че тя не мечтаеше да целуне Робърт Патинсън, нито дори да говори или да се запознае с него. Просто искаше да покаже лицето си до неговото в социалните мрежи, за да докаже на приятелките си, че наистина го е срещнала. Всички ние, подобно на нея, сме се впуснали в това лудо надбягване. Малки или големи, млади или възрастни, богати или бедни, известни или неизвестни – публикуването на нашата снимка е станало по-важно от подписването на чек или на брачен договор. Ние сме ненаситни за лицево разпознаване. Мнозинството земляни крещи в празното пространство неутолимата си нужда да бъде видяно или просто забелязано. Искаме да бъдем зачитани. Лицето ни е жадно за кликове. И ако имам повече лайкове от теб, това е доказателство за щастието ми, точно както в телевизията водещият, който има по-голяма публика, се смята за по-обичан от своите колеги. Такава е логиката на селфиста: смачкването на ближния чрез максимализирането на обществената любов. Нещо се случи с настъпването на цифровата революция: преобразуване на егоцентризма в планетарна идеология. Тъй като вече не владеем света, остава ни единствено индивидуалният хоризонт. Преди господството бе запазено за придворните, после – за кинозвездите. Откакто всяко човешко същество се превърна в медия, всички искат да упражняват господството си над ближния. Навсякъде.
Когато Робърт Патинсън дойде в Кан, за да представи филма си „Карти към звездите“, поради липса на селфи с дъщеря ми Роми, най-сетне успях да му измъкна една снимка с посвещение. В гримьорната на моето предаване той й написа тези няколко думи с червен флумастер върху фотографията си, откъсната от списание „Вог“: „To Romy with love xoxoxo Bob“. Вместо благодарности, тя се задоволи с въпрос:
– Заклеваш ли се, че не си подписал ти снимката?
Създадохме съмняващо се поколение. Но най-много ме заболя, че никога, ама наистина никога, дъщеря ми не пожела селфи с баща си.

Тази година майка ми получи инфаркт, а баща ми падна в хотелско фоайе. Станах чест посетител на парижките болници. Така научих какво е съдово стентиране и открих съществуването на титаниеви коленни протези. Започнах да ненавиждам старостта – преддверието на ковчега. Имах много добре платена работа, красива дъщеря на десет години, тристаен апартамент в центъра на Париж и BMW хибрид. Не бързах да загубя всички тези благини. На връщане от клиниката Роми влезе в кухнята с високо вдигната вежда.
– Тате, ако добре схващам, всички умират? Най-напред ще са дядо и баба, после ще сме мама, ти, аз, животните, дърветата и цветята, нали?
Роми ме гледаше втренчено, все едно бях Бог, а аз бях просто самотен баща на ускорено обучение в посещаването на сърдечносъдовата хирургия и ортопедията. Трябваше да спра да разтварям хапчета лексомил в сутрешната си кòла, за да пресека страховете й. Срам ме е да призная, но никога не предполагах, че баща ми и майка ми някога ще станат осемдесетгодишни, а после ще дойде моят ред и този на Роми. Бях кръгла нула по математика и старост. Между микровълновата печка и бръмчащия хладилник, под русите коси на съвършена малка кукличка, две сини сфери започнаха да се изпълват с влага. Спомням си възмущението й, когато майка й каза, че Дядо Коледа не съществува: Роми ненавижда лъжата. Тогава добави нещо много мило:
– Тате, не искам да умреш…
Колко е прекрасно да захвърлиш бронята… Сега моите очи се навлажниха и зарових нос в сладостта на нейния шампоан мандарина и зелен лимон. Все не мога да се начудя как един толкова грозен мъж може да създаде толкова красиво момиче.
– Не се безпокой, скъпа – отговорих й, – от този момент вече никой няма да умира.
Бяхме красива гледка, каквато често са тъжните хора. Нещастието разкрасява погледа. Всички щастливи семейства си приличат, пише Толстой в началото на „Ана Каренина“, но добавя, че всяко нещастие е единствено. Не съм съгласен – смъртта е банално нещастие. Прокашлях си гърлото, както правеше моят дядо военният, когато усещаше, че е време да възстанови реда в къщата.
– Любов моя, напълно се заблуждаваш – несъмнено през хилядолетията хората, животните и дърветата умираха, но с нас това приключи.
Не ми оставаше друго, освен да удържа необмисленото си обещание.