Интервю: Силни жени, пари и стоицизъм с Никола Борисов

Фотографът Никола Борисов е противоречива личност и това е най-малката и клиширана генерализация за човек с откровена и много голяма уста, който е превъртял по-голямата част от българските списания, емигрирал за добро или зло към по-големите европейски столици и плажове на Южна Африка и снимащ за еротични френски списания като Normal. Не че ще разберете това, ако се озовете на една маса – Борисов избягва да говори за клиенти и се отнася със здравословна самоирония и стряскащ и циничен реализъм към естеството и бъдещето на своята (настояща) работа. Първото впечатление за арогантна логорея и самоувереност се размива от тънките нюанси в логиката и работата на циничен стоик и хедонист, който не се страхува да се самоиронизира, има ясна преценка за нещата около себе си и си затваря устата само пред своите най-големи филмови идоли. Следва есенцията от няколко среднощни и полети с уиски и бира разговори с човек, който пуши верижно, пуска афро прическа (щото така ми расте натюр бре и ми писна да приличам на българин, искам малко като калифорнийските сърфисти да стана), носи тениска Straight Outta Cape Town и снима вдъхновяващи музи по забележим филм ноар начин.

Еlle, Шанхай, 2013 © Никола Борисов

Защо се занимаваш с фотография? Какво ти е интересно и какво искаш да постигнеш? Мога да ти раздувам половин час за изкуство, призвание, креативни нужди и прочее глупости; истината е, че е лесна, лека работа с потенциал за много кинти, безгрижен dolce vita и неща, дето миришат на хубаво. А и всъщност ми харесва. Ти що си журналист? Интересно не е нещо, което асоциирам с работата си – пределно наясно съм с безполезната и повърхностна същност на занаята си. Интересът ми се изчерпва с умерено, лениво любопитство на кого ще напиша следващата фактура. Исках да постигна какво ли не – да съм новия Peter Lindbergh, световно величие във фотографията, шедьоври и пачки… После осъзнах собствената си посредственост и абсолютно нулева значимост и сега съм доволен да си лежа под палмите и да се чудя къде да прекарам следващата зима. И откъде ще се появи следващото розе.

Еlle, Шанхай, 2013 © Никола Борисов

Как започна и кои са най-важните хора, учители и герои, които са те насърчавали и помагали досега? Докато бях студент в Милано през палеолитната 2003 си купих едно от първите малки дигитални апаратчета, после се оказа, че ми харесва да снимам разни неща и хорица по улиците, малко като прото-Instagram. Няколко години ми беше само хоби, после завърших, поработих нещо сиво много за кратко и реших да си направя хобито професия. Първо мислех да ставам репортер, но бързо  ми мина и се насочих към кинтите и лесния живот – тоест рекламната и модната фотография (или поне така си мислех тогава). Така става, като гледаш Фотоувеличение на Antonioni и се вържеш. Много тъпо се получи, защото не знаех абсолютно нищо, ама ни-що за целия този свят, дори не знаех че мога да започна като асистент на някой утвърден фотограф и да науча занаята с крадене. Така че загубих адски много време, години, да се уча сам, да правя тестове на тъжни треторазредни моделки и да гладувам в мизерни мазета. Така че учители и герои нямам, а насърчаване и помощ получих само от семейството си. Полека-лека нещата потръгнаха, но фотографията е адски неблагодарен занаят първите десет години и все по-зле ще става. Ако трябваше да започвам сега щях да се откажа, тази професия върви към обезсмисляне заради социалните мрежи и вълната от непреодолима посредственост, с която ни заливат.

Numéro, Тайланд, 2013 © Никола Борисов

Лоша работа. Съвет, който искаш да дадеш и един, който би ти се искало да беше получил по-рано? Фотографски съвет ли? ГЛЕДАЙ! И RTFM.  И Прекарай няколко години в гледане на качествена фотография, преди да се почувстваш имащ право да замърсяваш с твоята си. Също така Носи дълги тениски на снимки на локация когато клечиш постоянно, никой не иска да ти гледа касичката, а и ти не искаш да ти я снимат милиони китайски туристи. Записвай, т’ва са перли изстрадана житейска мъдрост.

L’Officiel, Хонконг, 2013 © Никола Борисов

Сновеш често между София, Лондон, Милано и Кейптаун. Чист ескапизъм или предпочиташ да не се задържаш на едно място? А, София я задраскай, минавам само да си вадя визи и да видя няколко човека, нямам друга работа в неандерталската държава на шишковците, от 1999 не живея там. Прекарах десетина години в Милано, после седем-осем години живеейки къде ли не по света за по три до шест месеца – от Лондон до Хонконг през Барселона, Париж, Банкок, Шанхай, Кейптаун всяка зима, къде ли не… Последните години се кротнах и си стоя между Милано лятото и Кейптаун зимата, с чести прибежки до Лондон, Париж и Барселона. Абе географията не е каквото беше, само малките мозъчета я възприемат насериозно, светът е твоята стрида. Ама ако знаеш как ми е писнало да кисна по самолети… Затова гледам да стоя в Европа повече, там поне всичко е наблизо, пък и е най-цивилизовано.

Elle, Банкок, 2013 © Никола Борисов

Върху какво работиш в момента? Пея си за вечерята, бера памука и редя блус.  Как да си опиша работата? Снимам някви хора с някви дрехи в някви ситуации, повечето пъти е забавно, понякога е смотано, понякога инфарктно. Натискам копчета и викам по хора, често на страхотни места по света. Снимам за каквото ми плащат, веднъж годишно изкарвам по някой поносим кадър, радвам се на живота и си развивам новото хоби – да пазарувам недвижими имоти с цел да спра да бачкам и да живея от рента. На лодка. В Средиземноморието. Даже съм си я избрал вече.

Непубликувано, Лондон, 2015 © Никола Борисов

Как се издържа български фотограф в чужбина? И въобще възможно ли е? Какво значение коя е държавата в паспорта? Нулево. Само некадърните и простите оправдават неуспехите с паспорт, произход, другите, кризата, инфлацията, Гошо Капута от вход Б, световната конспирация, Soros. Няма никакво значение кой откъде е, на никого не му пука, стига да си вършиш добре работата и да си точен пич. Срещам постоянно хора от цял свят и това е страхотно, стимулиращо и ти отваря хоризонтите. Жал ми е за малките мозъчета – троглодитчета, които все още вярват в абсурдни концепции като патриотизъм, национализъм, нация, държава. Пък за издържането – очевидно е възможно, не се оплаквам. Сещам се за поне двама много по-успешни и кадърни от мен български фотографа в чужбина – Елина Кешишева и Божана Татарска, предполагам, че биха ти отговорили по подобен начин.

Непубликувано, Лондон, 2015 © Никола Борисов

Какво те отказа от кариера в икономиката и политологията? Не беше нещо конкретно, просто си дадох сметка, че генерално изобщо не съм подходящ за тези неща. Исках свобода, синьо небе и да обикалям по света, абе живот като сниман от Lubezki, а не писан от Orwell и Kafka.

Amica, Милано, 2017 © Никола Борисов

Очевидно обаче не си си загубил страстта към тях, защото коментираш често и доста радикално актуални социални и политически проблеми. Какво те различава от всеки друг трапезен революционер? Може би бакалавърската ми степен по Политология? Или магистратурата по Международна икономика? Или още по-голямата ми уста? Смятам, че всеки трябва да има информирана и активна гражданска позиция, но в социално недоразвито и подминато от еволюцията общество като българското това придобива доста изкривени, уродливи източни очертания. Всъщност геополитиката ми остана нещо като хоби, следя активно и задълбочено какво се случва по света. И умирам да си упражнявам логореята по чувствителни теми.

Elle, Банкок, 2013 © Никола Борисов

Още ли си непоколебим циник или има неща, които те смекчават? О, все по-непоколебим. Опитвам се да поддържам висок праг на толерантност към вопиющата човешка глупост, но ми е трудно и все повече гледам да ограничавам социалните си контакти. Мизантропията не прощава, да, но колко непоносимо и безсмислено е да общуваш, не дай си боже, с религиозен човек? Или комунист? Или русофил? Или обикновен глупак? Ай няма нужда. Всъщност май съм наистина повече стоик, прекалено съм апатичен за киник.

Ляво: Fault, Лондон, 2015/ Дясно: GQ, Кейптаун, 2016 © Никола Борисов

Успя ли да разрешиш конфликта между жизнерадостния циник и снимането на комерсиална фотография? Оказа се, че такъв конфликт няма, идеално се връзват. Заработвам си хляба, възползвайки се от човешката суета, тоест глупост. Знаеш ли колко парцалки, гримчета, цицки, спиралки и обувчици съм наснимал? Най-забавното всъщност е колко много от хората в този сектор си вярват и мислят, че това, което правят има някакво (даже огромно) значение и стойност. А аз си се смея тихичко по пътя към банката.

GQ, Кейптаун, 2016 © Никола Борисов

Снимаш доста жени. Кои роли на жената обичаш да изследваш и пресъздаваш, някакви наблюдения върху мотивите, които следваш често? Типажът, който (вече осъзнато) ми допада и като фотограф, и като мъж, са силните и независими жени – то май си личи по начина, по който ги представям в работата ми. Харесвам ги във фатален филм ноар нюанс, от тези с многото километраж и истории. Не намирам нищо привлекателно в слабите, смачкани женици, чийто живот се изчерпва с това да са функция от алфа мъжкото. Или пък още по-зле, принцеските тип тъпа източна златотърсачка с претенции, или тоталното дъно, силиконовата им балканска по-проста разновидност.

GQ, Кейптаун, 2016 © Никола Борисов

Промени ли си мнението за феминизма напоследък? Отвращавам се в еднаква степен и от патриархалния модел и исторически наложените социални роли на половете,  и от войнстващия феминизъм. Пичът си е пич, без значение от пола. Няма какво толкова да му се обсъжда, еволюцията не прощава, всичките тези изкуствени над-аз конструкти за принадлежност към нещо си (пол, етнос, религия, националност, футболни отбори) са обречени да гният на бунището на историята по пътя към трансхуманизма.

Elle, София, 2015 © Никола Борисов

Явно много си се впечатлил от най-актуалната тема в научната фантастика и технологиите въобще. Това покрай Черното огледало или имаш по-дълбоки убеждения и интерес към темата? О, не. Докато бях студент започна като невинно сайбърпънк увлечение по William Gibson и после се изроди в убеден хардкор трансхуманизъм. Виждам го като единственото спасение за мислещия човек от кошмарната реалност на хомо сапиенс, в която има абсурдни неща като религии, нации и футболни отбори; логичната и, хм, естествена следваща фаза в еволюцията на вида ни. Въпреки че по някои географски ширини сигурно и след век няма да са започнали да се бръснат, ще си ръмжат на бате и ще гласуват за бойкоборисовчета и генералрадевчета. Но в крайна сметка тая един плах оптимизъм, че целокупно човечеството върви към триумф на индивида, юбер-екзистенциализъм. Бате.

Еlle, София, 2015 © Никола Борисов

По-голямата част от работата ти е много кинаджийска. Личи си, че умираш за кино. Благодаря! Не е търсен или нарочен стил, някак си сам си се получи – така виждам света, не влагам много мисъл в насоката на работата си. Доброто кино е магия, друга реалност, друг език, ултимативното изкуство. Възхищавам се на титани като Wong Kar-wai, Malick, Tornatore, Sorrentino, Fellini, Godard, Aronofsky. Завиждам им за безкрайния, комплексен талант и за абсолютната стойност на това, което правят. Аз снимам дрехи и муцки, не съм достоен да ги обсъждам.

Normal, София, 2016 © Никола Борисов

На кого искаш да чиракуваш в киното? Wong Kar-wai. Когато живеех в Хонконг, обикалях по локациите от филмите му и зяпах като възторгнат шебек. Или Sorrentino. Бих им правил кафето и носил обяда цял живот. Ужасно ми е неприятна тенденцията от последните години на сливане на фотографията с видеото, всеки фотограф си купи Canon EOS 5D Mark II и изведнъж стана режисьор. Всички бълват едни безкрайно безстойностни, грозни, тъпи, пошли, вулгарни, зле направени фешънски видеа без никаква raison d’ être освен начесване на егото. Отвратително. Никога не съм искал да се занимавам с видео. Бих искал да съм режисьор някой ден, но това е съвсем различно, а и надали ще се случи – нямам истории за разказване, нямам такъв вътрешен свят, от който да ги извадя, нито пък капка режисьорски талант. Mного просто парче съм.

Normal, София, 2016 © Никола Борисов

Normal, София, 2016 © Никола Борисов

Фотографията на Никола Борисов е тук и в Instagram.