Ревю: Echo на Lescop

38-годишният блед барон на студения нощен уейв Mathieu Peudupin едва ли е прекарал последните три години и половина в размишления как да се избави от неизбежните, но тотално ненужни имиджови сравнения с Ian Curtis. Все пак говорим за момче, което не се колебае да пее само на френски и никога не се е срамувало от скромните си вокални способности, обвити в доста добър талант на композитор и колаборатор с естетски нюх за чувствена романтика. Макар далечно вдъхновеният от Depeche Mode, Joy Division и The Cure дебютът отпреди почти четири години да заслужи доста позитивни ревюта в пресата, Lescop все още се движи предимно в ъндърграунд периферията на качествените съвременни поп артисти само и единствено по собствено желание. Излезлият преди две седмици втори дългосвирещ албум Echo няма никакви амбиции за революции в споменатия жанр, но е още едно крайно фокусирано и възбуждащо упражнение в композиране на сексапилен поп с приглушени вокали и 80-тарска електроника.

И този път Peudupin избира да работи предимно с китариста и продуцент Johnny Hostile (шефа на неговия лейбъл Pop Noire Records) по познатия китарен синтпоп с дълбок бас и нощен нисък баритон, който може и да звучи като one-man show на първо слушане, но всъщност си е пълнокръвен и многопластов софистициран кеф за опитни уши с афинитет към тъмни и много чувствени романтични истории. Музиката на Lescop в Echo е интересно именно заради умението да звучи като завършена работа не на човек с компютър, китара и микрофон, а като много добре текстурирано преживяване за цяла секси група от атрактивни и визуално симпатични музиканти като самия Mathieu. Красивите женски беквокали на правилните места не са единствената причина втория албум на Lescop да звучи толкова нежно и същевременно изпипано продуциран.

Десетте парчета в Еcho нямат нищо общо с по-голямата част от съвременната френска музика и се нареждат единствено до La Femme по непукисткото си желание да предложат някаква алтернатива на френския рок и се справят наистина добре. Още откриващият трак с идолопоклоническото заглавие David Palmer и дискотечен ритъм задава оново звучене с дълбоко басова мелодия и кратки китарни рифове и акорди с дозирана електроника и хубави вокали/беквокали, които продължават да се размазват в ноктурната поема Dérangé и придобиват заплашителни размери в Mauvaise Fille. Echo не страда и от липса на по-забавени космически одисеи като Insomnies, прогресив рок парчета като Suivie и коди като Echo, само и само да демонстрира колко добре се справя с вдъхновяването от миналото и осъвременяването на различни жанрове по наистина неподражаем начин.  

Колкото до самите теми в албума, Lescop си заслужава некадърния анализ с Google Translate не само заради ниския баритон, но и заради споменатата увереност, която му позволява да няма никаква съмнение относно това дали да мине на английски или да си остане мистериозен и много шик. Човешките отношения и несподелена любов са разиграни през истории за имагинерни и мистични герои (David Palmer) и лоши момичета с особено обаяние, които живеят нощем. Точно онези повествования, които вървят най-добре след залез слънце и достатъчно бутилки червено вино или в приятно задушевен клуб с концерт на Lescop. Екстра си е момчето.

Echo (Pop Noire Records) е на пазара.