Любомир Игнатов е момче, което можеш да изпуснеш лесно. Базираният в София и роден във Велико Търново 28-годишен фотограф се движи незабележимо със своя скейтборд из софийската хардкор и пънк сцена и все още е сравнително непознат за широката публика е България, въпреки публикациите в Kaltblut, Off The Rails и C-Heads и работата по каталозите на близки приятели като Brave Moustache и Бор. Зад фотографското му око обаче се крият хардкор истории за социология, бунт срещу статуквото, семейни традиции, търсене на красотата в любовта и обратното. Всичко това описва малка част от личния свят на Игнатов, в който се срещат скейт, пънк, психеделия, момичета и политика, защото всеки снима маценца, ама идеята е какво се вижда между редовете. Именно там си личи и дълбоката му вяра, че изкуството е само малко част от по-голямата картинка в историята на Източна Европа. Видяли сме най-лошото от живота, но то ни е направило такива, каквито сме – бунтовници, които изразяват себе си с изкуство в добри и лоши дни.
Работиш в антикварен магазин близо година… Семеен бизнес на едни от най-близките ми приятели, с които сме отраснали заедно и са ни отгледани като братя. Всеки ден научавам толкова много интересни неща. Културата и мирогледът ти се разширяват неимоверно. Антикварният магазин е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали от много време насам.
Какво продавате най-много? Всичко! У нас най-много се продават картини и военни предмети от българската история. В чужбина вървят историческите реликви от значими политически събития като Първата и Втората световна. Най-интересното нещо, което ми е попадало, е един фотоапарат Leica с кожа от акула, произведен в триста бройки между 1949 и 1951. Не се кефя на кожени неща заради любовта към животните, ама е много красива. Преди да попиташ, не съм снимал с нея. Иначе харесвам нещата на Щъркелов, майстор на българския акварел, добър приятел с Цар Борис III и художник на фронта през Първата световна. И може би най-любимото, което имаме в магазина, е една от неговите рисунки с цветен молив, на която е нарисувал себе си и дъщеря си от гледната точка на трети човек. Бащината любов и нежност – ако я гледаш много време, може да те просълзи.
Имаш ли слабост към военни предмети? Чак слабост, не. Дядо ми по майчина линия е бил полковник в армията, прядядо ми по бащина линия – адютант на Симеон II. Вуйчо беше майор. Голяма част от семейството ми винаги е имала нещо общо с армията. Отраснал съм с това да я харесвам, въпреки че не е нещо хубаво – млади хора отиват да убиват други млади хора за целите на някакви тъпанари, които искат да правят пари. Войната е пари, власт и нарцисизъм на ненормални хора. Но ако говорим за предмети, само като погледнеш сабите на Батенберг, Фердинанд и Борис и въобще униформите от царско време, авиаторските кортици от Втората световна и всичко преди 44-а година – уникално красиви и майсторски изработени неща. После идват комунистите и всичко е ширпотреба – от грозно по-грозно.
Ти обаче си прихванал най-много от баща си. Е да, той е художник. Баща ми е мега пичага. Ако не беше той, нямаше да имам това око. Мирогледът на тези хора е напълно противоположен на този в голяма част от обществото. Всичките са много чувствителни хора.
Показвал ли си му твои снимки? Да.
Какво ти вика? Кефи се. Преди ме хранеше доста, че са безсмислени и си беше прав. Напоследък обаче се радва на голяма част от тях. Това, откакто почнах да вкарвам някакъв смисъл, хаха.
Коя снимка би му подарил? Баси майката, не съм се замислял. Май няма да е снимка, а един стол, който правих за изложбата на Ния Константинова. Боядисах го в черно и написах Апатията убива обществото на облегалката, а на седалката нарисувах призмата на Pink Floyd. Ще се изкефи, сто процента.
Обясни сега профилната си снимка във Facebook тогава. Хаха, чета най-много фантастика и имам някакви крайни изцепки. Ще ме помислят за ненормален, но цялото ми семейство е виждало някакви неща, които не могат да бъдат обяснени. Виждал съм кораб и други неща на различни места (което обяснява и профилните снимки и корица на Любо във Facebook, ако не друго – бел.ред.). Като социолог не мога да твърдя със сигурност, че има извънземни, защото няма как да се аргументирам с доказателства. Приемам, че е възможно да съществуват – все пак е безумно да няма в цялата тази огромна вселена. Дори новият папа каза, че ако има извънземни, ще се радва да ги привлече в моята религия. Мега пичага. Живеем в 21 век, все пак.
Как би описал своето поколение? Ние сме мъртвото white trash поколение на 90-те, унищожено от политическо-мутренска класа, която е виновна за онази изкуствена промяна през 89-а. Хората са си мислили, че ще се случи нещо, а те просто са си трансформирали политическата в икономическа власт. Още ни управляват, ако не те, то поне техните синове и внуци. Вече 27 години ни управляват само малоумни лайнари. Ама какво можем да очакваме, след като създадената след Освобождението елитна управленска класа е била избита от Народния съд, барабар с най-видните офицери, генерали и интелигенция. Сега ние, най-потърпевшите от 90-те години и преки свидели на крушението на нашите родители, се опитваме да променим нещата.
Гласуваш ли? Да.
За кого? Тайна, но в България май винаги се гласува за по-малкото зло.
Как те промени крушението на родителите, за което споменаваш? 90-те години си бяха бая извращение. Станахме по-силни и се научихме да приемаме абсолютно всяко безумие, което се случва. Дори да видим нещо ужасно, вече сме: Брато, пфф! Сещам се за един момент от живота ми в щатско гето, когато ми извадиха пистолет и аз бях Брато, защо? Човекът стои и ме гледа, аз му обяснявам, че живея на съседната улица и съм му съсед. Почна да ми се извинява, защото ме беше помислил за богато момче от Джорджтаун.
Разкажи за Щатите. Голяма част от родата ми живее в Северна Каролина. Не отидох при тях, a уж на бригада във Вашингтон, да видя какво ще се случи. Приятелите ми там обаче бяха малко криминални, нещата започнаха да ескалират и може би затова реших да се върна и да си завърша образованието. В Щатите видях точно това, което трябваше да видя – животът в гетото, бедността, скъпото здравеопазване, наркотиците, социалната сегрегация, ужасното отношение към ветераните, въобще как се оцелява с малко и как Америка не е онази велика държава, за която я мислим. Разбира се, ако искаш да успееш и си талантлив, можеш да постигнеш много. Хубавото на Щатите е, че позволяват на можещите и амбициозните да стигнат далеч.
Как ти се струва положението в България? Доста зле. Всички политици са ужасни селяни и един дол дренки боклуци. Всеки мисли само как да източи някой друг фонд и да прецека някой. Малко по-добре е от 90-те – няма я онази мафия и организирана престъпност, с която нямаше как да ни приемат в Европейския съюз и НАТО. Друг е въпросът дали просто не се е сляла със самата държава вече. Имаше хубав опит за промяна преди три години, но просто нямаше как да стане. Никой не иска да се занимава с политика, защото в България това е мръсна дума. Да не забравяме и как апатията убива обществото. Това си го откраднах от една моя снимка от двора на Софийския университет през 2013 по време на студентската окупация. Не се предаваха и беше много красиво. Всичките тия боклуци в парламента видяха, че никой не може да се бори с младите. За съжаление обаче, критично голяма част от младите са възприели мисленето на управляващите. Родителите и чалга културата също имат вина, много са факторите. Хубавото е, че много мои приятели, които нямаха нищо, постигнаха много, защото са силни и не се отказват. Ако мислиш достатъчно и имаш идеи и талант, не ти трябват пари. Въпреки всички трудности, трябва да сме борбени, защото никога не знаеш. Бил съм в патови ситуации, които накрая са завършвали велико. Трябва да оставим добро след себе си. Най-важното е да си добър човек.
Как стигна до пънка и хардкор сцената в България? 12/13-годишен почнах да се интересувам по-сериозно, ходех с приятели по такива концерти в началото на 21 век. Last Hope, Vendetta, Plastic Bo, Crowfish, Switchstance – имаше хиляди банди и публика, която просто не приема останалия свят и не харесва цялата простотия, чалга и малоумна попкултура. Пак се сещам за 90-те и всичките бивши борци, мафиоти и безумни политици, които ги устройваше чалга културата и нейните песни за лесни жени, пари, цици и тъпота. Ние от хардкор сцената сме видели най-гадното от 90-те и може би сме успели да се откъснем. Търсили сме промяната и тази музика винаги ни е обединявала – United and Strong. С тия хора сме заедно от малки. Мога да кажа, че с голяма част от тях сме много добри приятели. Помагаме си и правим всичко. SDB (Shutta ака Александър), Чиката (Last Hope) и Дидо (Vendetta) ми помогнаха много, когато се преместих от Търново в София. Тъпо ще е да не благодаря на всички, които са ме подкрепяли в трудните моменти: цялото семейство и приятели (няма да ги изреждам по име, за да не изпусна някой и да се разсърди), Blok и Massive, Brave Moustache, Stinky Socks, шапките Бор, сноубордите Verdad, баровете Петък и Билкова, софийската фотографска школа, Sofia DIY и великите им скейт паркове, въобще цялата Българска хардкор и пънк сцена. Съжалявам, ако забравям някой, но ви обичам!
Какво прави първите години в София? Всички знаят, че продавах тениските на бандите по концерти. И сега гледам да го правя от време на време, защото приятелите са за това – да си помагаме до гроб. Пътували сме доста заедно. Имам желание да снимам документална книга за Last Hope, но ще видим дали ще стане.
Следиш ли работата на останалите български фотографи? Само на някои, които са ебати пичовете и доста са ми помагали. Като Германов, например. Иначе Йоан Гълъбов изкарва доста яки неща напоследък. Кирил Станоев има готина политическа насоченост. Последните му неща са доста сюрреалистични, кефя се. Новаков, много ясно. Жоро Панчев. Боги (Chilldays), Георги Андинов, Петър Драганов. За самото снимането най-много са ми повлияли Александра Апостолова и Драго – един нюйоркски фотограф от български произход, който е тотално неизвестен у нас, но има огромни успехи. Ивайло Йовчев, един от най-близките ми приятели, ми е показвал и научил на много. Те тримата съвкупно, въпреки различните стилове.
Фотографията ли е твоят ескапизъм? Еми, де да знам. Баща ми е художник, аз обаче не мога да рисувам. Пробвал съм, но нямам талант за това. Снимането ми е интересно от малък, а аналоговата камера ми е най-близо до работата на художника – с филма никога не знаеш какво ще стане, дали няма да се освети, дали няма да ти се счупи фотоапарата или да пропуска светлина. Снимам само на филм. Повечето ленти ги проявявам след много време. Случва се да проявявам след година/две/три и напълно да съм забравил какво има на тях. Никога няма да снимам сериозно с дигитален апарат. Ако спрат производството на филмова лента, ще спра да снимам. Сигурен съм.
Защо така? Защото е по-яко. Това е романтика на филма – да не знаеш какво има на него. Като рисунка, която си забравил и те изненадва след време. Има като някаква радост в забравените спомени, които те сподхождат отново.
На какво наблягаш напоследък? На любов, тъга и всички чувства, които изпитваме и можем да пресъздадем на филмова лента. Историите и по-абстрактните неща в моята фотография и документалистика са погледнати от тяхната чувствителна страна. Гледам да показвам красотата на живота по-скоро, защото ако не го правя, трябва да се фокусирам върху неговото безумие. Обичам да смесвам онази красота на живота, която хората или не забелязват, или просто не искат да видят и може да бъде открита дори в грозното. Моята фотография е смесица от пънк рок, скейт, сноуборд, бунт и любов.
Това ли търсиш в хората, които снимаш? Там по-скоро търся странността и онези черти, които са различни и не се вписват.
Къде е мястото на еротиката в цялата тази комбинация от социология, любов, бунт и доброта? Еми.. Ако мислиш, че мъжете сме силния пол, грешиш. Ние сме слабият пол и това усещане го прехвърлям и върху илюстрирането на любов и чувства. Жените могат да спрат война, жените са създателки и майки, те помагат да мъжете да се съхранят. Една жена може да те накара да забравиш всяка една глупост, болка и грешка. Като изцелител. Приемам ги на малко по-високо ментално ниво и винаги се опитвам да покажа тяхната красота, нежност и слабост. Предпочитам да показвам жените като картини от любовна гледна точка и да фотографирам видовете любов. Независимо дали снимам момичета, ужасни пънкарски изпълнения или всякакви социални и икономически катарзиси, винаги се стремя да показвам любовта в живота. Тя осмисля всичко.