Не бързайте да отписвате Iggy Pop, въпреки че самия той все по-често говори за стъпка встрани от сцената, на която се е превърнал в неподражаем и необяснимо привлекателен артист в рок музиката от последните 40 години. Да, едва ли някога ще запише нещо толкова добро като първите три албума на The Stooges или двата самостоятелни от берлинския период с ментора David Bowie, нито пък ще се откаже от екстравагантните джаз претенции на френски, но няма да го упрекваме. Нито пък ще приемен 17-тия му солов албум Post Pop Depression за последен, защото просто не звучи като някаква финална и много драматична и буйна кода – последният запис на Iggy е сравним с работата му с Bowie от края на 70-те само по здравословната стъпка встрани от обичайните му крясъци и мятания насам-натам по сцената.
Коментарите за загубата на пронизващата му самобитност с напредването на годините са напълно излишни и дори абсурдни. Записаният в абсолютна тайна Post Pop Depression е написан и продуциран от другия рок гигант Joshua Homme от Queens Of The Stone Age, който привиква мултиинструменталиста от собствената си група Dean Fertita и барабаниста на Arctic Monkeys, Matt Helders, за няколко звукозаписни сесии върху общите недовършени идеи и текстове на двамата титуляри в средата на миналата година, още преди да случат катаклизмите в личния им живот. Заглавието на албума на Iggy е не само директна директен коментар върху скуката в света напоследък, но и достатъчно искрено признание за споделена скръб – приятелите на Homme от Eagles of Death Metal все още изпитват затруднения да се справят с ужаса от френската зала Батаклан, докато самия Iggy преживява внезапната загуба на близкия си приятел и истински спасител David Bowie. Съвсем логично, Post Pop Depression e минорно-звучащ и много меланхоличен албум с редки изблици на суровата енергия и трясъците, с които сме свикнали.
За щастие, наличието на доминиращ продуцент като Joshua Homme не превръща последния албум на Iggy в поредния психеделичен рок опус на Queens Of The Stone Age, а в доста по-вглъбен и обърнат навътре към себе си албум без много неочаквани завои. Богатите многопластови инструментали бумтят с елегантен и леко притеснителен шугейз в Gardenia, хедонистичен диско ритъм, стегнати китари и лъстиви беквокали нa няколко неназовани девойки в най-доброто парче в албума Sunday, футуристични синтезатори и деликатно пиано в откриващото Break Into Your Heart и неочакван виброфон в American Valhalla. Гласът на Iggy лъкатуши театрално и с променлив успех върху музиката на Homme, докато текстовете определено нямат претенцията да са нещо изключително, нито пък прекалено тъпашки. Метафората за корпоративната култура в америка от Vulture (His evil breath/ Smells just like death/ He takes no chances/ He knows the dances) си съперничат с притеснителни и много самоуверени свалячески реплики като откриващия куплет в Break Into Your Heart (I’m gonna break into your heart/ I’m gonna crawl under your skin). Не всичко е цвята и рози. Iggy е на възраст, в която е съвсем нормално да вкарва много автобиографични притеснения като откровеното I hope I’m not losing my life tonight в In The Lobby или When you get to the bottom, you’re near the top/ the shit turns into chocolate drops в Chocolate Drops, oще една метафора за преходния характер на успеха.
Post Pop Depression си има своите откровено слаби моменти, в които Iggy звучи на ръба на комичното и прекалено театрално и неестествено – спагети уестърн и фламенко операта Vulture е най-яркият пример за последното, наред със следващото парче от траклиста German Days, което по-добре да бъде изпято от тотално друг човек или най-много от Joshua Homme. За щастие, финалът на закриващото парче Paraguay e истинско доказателство за това, че старият Iggy не е отишъл никъде, а просто не му се занимава с прекалено стегнати и фокусирани концептуални албуми. Порастналите момчета продължават да се забавляват.
Post Pop Depression (Loma Vista Recordings) е на пазара.
