Няма да останем учудени, ако осмият филм на Quentin Tarantino се прероди като театрална постановка на Бродуей след някоя и друга година. Омразната осморка е епичен тричасов уестърн с много диалози, безкрайно развитие на колоритните персонажи, добре дозирано насилие, кръв, куршуми в топките и смазващ садизъм, както подобава на повечето заглавия във филмографията на американския режисьор. Напрегнатото действие в по-голямата част от времето е ограничено да се развива в затвореното пространство на една голяма стая, което би се вързало добре с ограниченията на театралната сцена. По подобни причини, самият филм изисква особено съсредоточено внимание и настроение, за да бъде изгледан и разбран още от първия път. Tarantino продължава да действа като нервен режисьор с фетиш към старите филми и най-вече към начина, по който са направени и гледани от публиката – Омразната осморка е сниман на филмова лента с антични обективи и се прожектира на широк 70-милиметров Panavision формат в определени киносалони в Щатите, но си заслужава гледането и без тези екстри.
Действието във филма на Tarantino се развива в заснежения американски щат Уайоминг няколко години след Гражданската война в САЩ. Kurt Russell е мустакатият ловец на глави John Ruth, който съпровожда издирваната и много устата разбойничка Daisy Domergue (Jennifer Jason Leigh) до бесилото в Ред Рок. На пътя на дилижанса в снежната буря им се изпречва още един ловец на глави, майорът от войната с опетнена репутация Marquis Warren (Samuel L. Jackson с поредна комично-брилянтна роля), който не се разделя с личното си писмо от самия Abraham Lincoln и има няколко трупа на престъпници за осребряване в същия град. Малко по-късно, двамата склоняват да спасят от бялата смърт и ренегата от армията на Конфедерацията Chris Mannix (блестящ, блестящ Walton Goggins), който твърди, че е новият шериф на Ред Рок. Снежната буря принуждава четворката да се приюти в галантерията на Minnie, където ги очакват още четирима енигматични непознати с неясни намерения. Присъствието на последните си има много добро и логично обяснение, но няма да ви разваляме кефа от втората половина на филма с нещо повече от определението напрегната-кървава-мистерия-с-няколко-убийства-в-Уйоминг от 19-ти век.
Омразната осморка е поредният филм, в който Tarantino си партнира с братята Weinstein, негови продуценти още от Глутнища кучета, та чак до Джанго без окови. Първосигналната реакция да определим новия уестърн на Quentin като комбинация от двата филма в предишното изречение издиша пред мисълта за огромния по своя замисъл американски епос, реализиран само в една голяма стая с невидими разделения и ъгли, които маркират различната мотивация на отделните герои. В един от забавните моменти в този филм, един от героите дори предлага буквално разделение на мястото на Севера от Юга, но прекалено късно, преди мистерията да се заплете достатъчно и вербалното насилие от реплики да бъде заменено с графична смес от кървища и куршуми на фона на разследване ала романите на Agatha Christie. След въвеждащото пътуване с дилижанс през красивата природа на американския запад, основните герои се усамотяват в едно единствено ограничено пространство, за да пият кафе, да си говорят покрай огъня и да обсъдят различията помежду си преди да стане време да почнат да се избиват. Дългите сцени с невидими детайли (любезно разкрити от режисьорска смяна на гледната точка и удобни реминисценции) са разделени буквално в отделни глави и макар да говорим за споменатото вече дълго и напоително развиване на много колоритни и изключително индивидуални персонажи, новият филм на Tarantino действа като като интимно и много камерно забавление за хора, които не бързат за никъде. Омразната осморка остава в съзнанието най-вече заради блестящия диалог, изгряващата на стари години звезда на Walton Goggins, саундтрака на Ennio Morricone и великата финална (садистична сцена), която малко съвременни режисьори биха се осмелили да снимат.
Омразната осморка е в кината.
