Colibri преиздават романа Синдромът Портной – забележителният комичен шедьовър на Philip Roth, който излиза през емблематичната 1969 година и забавлява читателите с изключителната си сексуална откровеност, едновременно продукт и вдъхновение на сексуалната революция от 60-те години на ХХ век. За добро или зло, Синдромът Портной си остава най-коментираната творба от автора на Американски пасторал, вероятно заради силния език, детайлното описание на редовната изморителна мастурбацията, язвителното чувство за хумор и леките религиозни закачки, които провокират променящото се американско общество и междувременно успяват да му спечелят почти всички американски литературни награди – от Националната награда за художествена литература през Pulitzer до наградата PEN/Faulkner.
Синдромът Портной е забавна история за движения от неутолимото си сексуално желание и заседнал в своето детство Alexander Portnoy. На пръв поглед романът е фройдистки калейдоскоп от случки за това какво значи да израснеш като евреин (с голям нос, голямо самолюбие и неутолима жажда за секс) в Америка през 40-те и 50-те години на миналия век. Всъщност годината е 1966, a Alex Portnoy е напреднал в кариерата държавен служител, който изповядва сексуалните си желания върху кушетката на своя психоаналитик в търсене на многобройните си комплекси – едипов, за малоценност, сексуално-фетишистки и каквито още се сетите по темата.
Синдромът Портной струва 15 лв. и може да бъде поръчан тук или в книжарниците.
Нaй-незабравимият образ
Тя така дълбоко изпълваше съзнанието ми, че в предучилищната паралелка цяла година вярвах: всяка една от моите учителки е преоблечената ми майка. Щом удареше последният звънец, хуквах към къщи и докато тичах, се чудех дали този път поне няма да стигна, преди тя да е успяла отново да се преобрази. Отворех ли вратата обаче, неизменно я заварвах да слага на масата чаша мляко и парче сладкиш за мен. Но вместо да премахне заблудата, поредният й подвиг още повече я издигаше в очите ми. Освен това винаги изпитвах облекчение, че не съм я уловил по време на превъплъщенията й, макар че не преставах да се опитвам; знаех, че баща ми и сестра ми дори не подозират истинската й същност, но едва петгодишен, не исках да поема бремето на предателството, което бих извършил, ако някой път я изненадам. Струва ми се, дори се опасявах, че може да се наложи да ме очистят, ако случайно я зърна, когато прелита на връщане от училище през прозореца на спалнята или докато се материализира част по част от някакво невидимо състояние в домашната си рокля.
Разбира се, когато ме питаше какво съм правил този ден в детската градина, аз й разказвах всичко от игла до конец. Не се и опитвах да вниква в цялото значение на нейната вездесъщност, но че тя целеше да разбере що за момченце съм, когато я няма наоколо – това беше безспорно. Едно от последствията на тази фантасмагория, която продължи да ме преследва (точно в същия вид) и на следващата година, беше, че като разбрах, че нямам друг избор, станах откровен.
А и блестящ. За бледата ми и дундеста по-голяма сестра майка ми казваше (в присъствието на самата Хана, разбира се – прямотата беше напълно в неин стил): „Детето не е гениално, но пък и ние не искаме невъзможното. Да е живо и здраво; труди се усърдно и дава колкото може от себе си, така че каквото постигне – добре дошло.“ А за мен, наследникът на нейния египетски нос и дар-словото й, за мен майка ми се произнасяше с подчертана сдържаност: „Този бандит? Може изобщо да не отваря учебника – отличник по всичко. Втори Айнщайн!“
А баща ми? Как приемаше всичко това? Той се наливаше, разбира се, но не с уиски като добър християнин, а с рициново масло или отвара от майчин лист, дъвчеше листа от сена или пък смучеше пургативи от сутрин до вечер и поглъщаше сушени сливи с килограми. Той страдаше – о, как страдаше! – от запек. Нейното всемогъщество и неговият запек – майка ми, която прелита през прозореца на спалнята, и баща ми, който си чете вечерния вестник със свещичка пургатив в задника, – това, докторе, са най-ранните спомени за родителите ми, за техните качества и техните тайни. Той си вареше сушени листа от сена в канче и това, заедно с невидимата, топящата се в ануса му свещичка, съставляваше неговото магьосничество: да вари зелените твърди листенца, да бърка с лъжица вонящата течност, да я прецежда внимателно и най-сетне с изтощен и изстрадал вид да я излива в задръстеното си тяло. А после, приведен безмълвно над празната чаша, сякаш заслушан да чуе далечен гръм, очаква чудото… Като малък понякога седях в кухнята и чаках заедно с него. Но чудото никога не ставаше, поне не така, както ние си го представяхме и се молехме да стане като отмяна на наказанието, като пълно изцеление. Спомням си, че когато по радиото съобщиха за избухването на първата атомна бомба, той извика: „Може би точно това ще свърши работата.“ Но за този човек не можеше да се намери пречистване – неговите кишкас бяха стегнати в желязната хватка на яростта и безсилието. И като капак на всичките му нещастия, аз се явявах любимец на съпругата му.
А за да бъде животът му още по-тежък, самият той също ме обичаше. И виждаше в мен шанса семейството ни да бъде „поне като другите“, възможността ни да си извоюваме достойнство и уважение, въпреки че докато бях малък, предпочиташе да изразява амбициите си относно моята личност преди всичко чрез разговори за пари. „Недей да сглупяваш като баща си – обичаше да казва той, шегувайки се с малчугана на коленете си, – не се жени за красавица или пък по любов – търси богата. „Не, не, никак не обичаше да се отнасят към него с пренебрежение. Работеше като куче – за едно бъдеще, в което не му беше писано да живее. Никой никога не му достави капка радост, никой не му се отплати за добрините, нито майка ми, нито аз, нито дори любещата ми сестра, чийто съпруг той все още смята за комунист (въпреки че този вече е съдружник в доходен бизнес за безалкохолни напитки и си има собствен дом в Уест Ориндж). А най-малко онази богаташка протестантска банда (или „институция“, както самата тя предпочиташе да се представя), която го изцеди докрай. „Най-щедрата финансова институция в цяла Америка“ – спомням си как обяви баща ми, когато за пръв път ме заведе да видя малкия квадрат, запълнен с неговото бюро и стол в огромните канцеларии на Бостън и Нортистърн Лайф. Да, пред сина си той говореше с гордост за „компанията“, нямаше смисъл да се унижава, като злослови за нея пред хората – в края на краищата тя му беше давала заплата по време на Депресията, все още използваше нейните бланки със собственото си име, напечатано в долния край, и картинка на „Мейфлауър“ фирмения знак (а следователно и негов, ха-ха), и всяка пролет като връх на благоразположението го изпращаха заедно с майка ми на увеселителния уикенд в Атлантик Сити в един прекрасен хотел за гои, където заедно с всички останали застрахователни агенти от Средните щати, които бяха успели да надхвърлят индекса О.Г.П., т.е. техните Очаквания за Годишна Продажба, да бъде унижаван от администраторите, келнерите и пиколото, да не говорим за озадачените плащащи си клиенти. Освен това баща ми горещо вярваше в онова, което продаваше – още един извор на терзания, който изсмукваше силиците му. Така че той не спасяваше само собствената си душа, когато след вечеря набързо нахлузваше шапката и палтото си, за да излезе отново на работа – но това бе и възможност да спаси някой нещастник, пропуснал да продължи срока на падежа на своите полицаи и по този начин рискуващ сигурността на семейството си „в случай на лоши времена“. „Алекс, обясняваше ми той, човек трябва да има чадър за лошото време. Не, можеш да оставиш жена си и детето си и лошо време без чадър.“ И макар че за мен, пет-шест годишното хлапе, думите му имаха смисъл, дори ме разчувстваха, неговата реч за лошото време явно не винаги се приемаше по същия начин от младите зелени поляци, избухливите ирландци и неграмотните негри из бедняшките квартали, зачислени му от най-щедрата финансова институция в Америка.
Присмиваха му се там, в мръсните предградия. Не го слушаха. Щом го чуеха да чука, хвърляха празни консервени кутии по вратата и крещяха: „Изчезвай, тук няма никой.“ Насъскваха кучетата си да го хапят по нахалния еврейски задник. И въпреки всичко той успя да събере от Компанията толкова много почетни грамоти, значки и медали в заслуга за продажбите си, че да покрият цялата стена на дългия сляп коридор, където в кашони бяха складирани пасхалните ни чинии и мумифицирани и импрегнирана хартия, през лятото лежаха персийските ни килими. Ако успееше да изцеди вода от камък, нима Компанията нямаше да го възнагради н някакво си нейно чудо? Може би „президентът“ там горе, в „Управлението“, щеше да дочуе за неговите постижения и бързо-бързо да го повиши от застрахователен агент с годишна заплата пет хиляди в областен директор с петнадесет хиляди? Но те го държаха все на същата длъжност. Та кой друг би постигнал такива невероятни резултати в толкова безперспективни райони? Освен това в цялата история на Бостън и Нортистърн никога не е имало директор евреин (не съвсем нашата класа, скъпи, както обичаха да се изразяват хората от „Мейфлауър“), а и баща ми с неговото осмокласно образование не беше особено подходящ за Джаки Робинсън на застрахователния бизнес.
В коридора ни висеше портретът на Н. Еверет Линдабъри, президентът на Бостън и Нортистърн. Снимката му в рамка беше подарена на баща ми, когато сумата от продадените от него застраховки достигна един милион; или може би да го даваха за десетмилионната граница? „Мистър Линдабърн“, „Управлението“… Баща ми говореше за тях, сякаш ставаше въпрос за Рузвелт и Белия дом във Вашингтон, а през цялото време ги мразеше безумно, особено Линдабъри със сламено-русата му коса и чистия изговор на човек от Нова Англия, синовете му в колежа Харвард и дъщерите в последните класове на гимназията, о, цялата тази пасмина там някъде в Масачузетс, шкотцим, тръгнали да си играят! „Поло ще ми играят!“ (чух го да крещи една нощ зад вратата на спалнята) – да му пречат те да се издигне като герой в очите на жена си и децата си! Какъв гняв! Каква ярост! А всъщност нямаше върху кого да си го излее – освен върху самия себе си. „Нищо не може да ме прокара! Натъпкал съм се до сливиците със сушени сливи! Защо имам такова главоболие! Къде са ми очилата? Кой ми взе шапката?“
Също тъй свирепо и самоунищожително, както толкова много евреи от неговото поколение служеха предано на семействата си, точно така и баща ми служеше на майка ми, сестра ми Хана и преди всичко на мен. Върховете, които той дори не бе успял да зърне, аз трябваше да изкача – това бе неговата мечта. Моята бе естествена последица от нея; в моето освобождение той щеше да намери своето от невежеството, експлоатацията, безличието. И до днес още нашите съдби остават преплетени в представите ми и все още често, когато срещна в някоя книга откъс, който ме впечатлява с логиката и мъдростта си, веднага несъзнателно си помислям: „Ех, да можеше той да прочете това. Да! Да го прочете и да го разбере!“ Все още се надявам, все още си казвам: ех, да можеше… на трийсет и три… Преди време, когато бях първа година в колежа и още повече се стараех като син да накарам баща си да разбере, по времето, когато ми се струваше, че ако не разбере, той е обречен, тогава, спомням си, веднъж откъснах талона за абониране от едно от онези интелектуални списания, които току-що бях започнал да откривам в библиотеката на колежа, попълних името му и домашния ни адрес и му направих абонамент като анонимен подарък. И когато по Коледа се завърнах в къщи, готов да обвинявам, никъде не открих въпросното „Партизан ривю“. „Колиърс“, „Хайджена“, „Лук“ – да, но къде беше „Партизан ривю“? Изхвърлено, без дори да е разгърнато – подсказваха ми моята наглост и отчаяние, – запратено в коша непрочетено, сметнато за боклук от тоя гъз, тоя дебил, тоя еснаф – моя баща!
Спомням си – ако трябва да се върнем по-назад в историята на това дълбоко разочарование – как една неделна сутрин запратих към баща си бейзболната топка, а после дълго и напразно чаках тя да прелети обратно над главата ми. Осемгодишен съм и за рождения си ден съм получил първия си комплект бейзболна топка, ръкавица и бухалка, която дори нямам сила да повдигна. Баща ми е излязъл рано сутринта по сако, шапка, папийонка и черни половинки, под мишница с дебелата черна счетоводна книга, в която пише кой колко дължи на мистър Линдабъри. Всяка божа неделна утрин той слиза в квартала на цветнокожите, защото, както сам казва, това е най-доброто време да хванеш онези, които не искат да се бръкнат за келявите си десет-петнайсет цента седмична вноска. Мотае се около мъжете, насядали на слънце, и се опитва да им измъкне някоя дребна пара, преди да са се натряскали с евтино вино „Морган Дейвис“, появява се изневиделица иззад ъгъла, за да улови някоя от набожните чистачки на път от църквата към дома, защото през другите дни те са по чуждите къщи на работа, а вечер се крият упорито от него. „Ах, ох – изохква някой, – господин застрахователният агент е тук“ – и дори децата хукват да се крият, децата, разбираш ли, казва ми той отвратен, тогава как може човек изобщо да се надява тези негри някога да се пооправят? Как ще излязат от тая немотия, щом дори не съзнават колко важна е застраховката за живот? Нима хич не ги е грижа за близките им, които ще останат след тях? „Щото и те ша умрът, нал тъй.“ О, изръмжава сърдито той, няма начин! Ама, моля ти се, що за човек е този, който може да си остави децата в лошо време, без да им е подсигурил поне свестен чадър!“
Ние сме на голямото мръсно бейзболно игрище зад училището. Той оставя счетоводната книга на земята и пристъпва до своето място на игрището както си е по сако и с мека шапка. Носи квадратни очила с метални рамки, а косата му (както и моята днес) е бухнала, сива, остра като стоманени стружки. И тези зъби, които по цялата нощ киснат в чаша вода в банята и се хилят на тоалетната чиния, сега се усмихват на мен, неговия любим син, неговата плът и кръв, на момченцето, което никога няма да остане само в лошо време. „Хайде да ти видим мерника“ – казва той и стисва новата ми бухалка някъде по средата – но за мое най-голямо удивление прави това с лявата, вместо с дясната ръка. И внезапно ме изпълва такава тъга, иска ми се да му кажа: „Хей, с другата ръка, но просто не мога, защото ще се разплача – или може би той ще се разплаче!“ Хайде де, хайде, нали си майстор, хвърляй“, казва той и аз хвърлям, и разбира се, откривам, че отгоре на всичко в мен се прокрадва съмнението: баща ми не е Кинг Конг. Нито пък Чарли Келър.
Era ти чадъра.
Майка ми беше човекът, който можеше да постигне каквото пожелае; налагаше й се сама да признава, че може би е прекалено добра във всичко. А нима едно дете с моята интелигентност и наблюдателност можеше да се съмнява, че това е така? Тя беше способна да направи например сладко от нарязани праскови, увиснали в сиропа, противно на всички закони на гравитацията. Можеше да изпече кекс с вкус на банан. Ридаейки и страдайки, тя си стържеше хряна, вместо да купува питката, който се продаваше в шишенца в деликатесния магазин. Зорко следеше месаря („като ястреб“ – по собствените й думи), за да бъде сигурна, че не е забравил да приготви каймата така, както повеляват изискванията на еврейската вяра. Тя би могла да телефонира на всички останали жени от блока, прострели пране в задния двор – един ден в пристъп на великодушие се обади дори на разведения гой от последния етаж, – за да им каже: „тичайте, прибирайте прането, капна дъжд на перваза.“ Какъв радар имаше тази жена! И то преди да е измислен радарът! Каква енергия! Какво усърдие! Задачите ми проверява за грешки, чорапите – за дупки, ноктите – за кал, а всяка гънка и пора по тялото ми – за мръсотия. Тя човърка и най-закътаните каналчета на ушите ми, като излива ледена кислородна вода в главата ми. Водата щипе и бълбука, сякаш ухото ми е пълно с лимонада. И изтиква на повърхността дребни частици от тайните запаси ушна кал, които очевидно биха могли да застрашат слуха на човека. Медицинска процедура като тая (колкото и да е шантава) отнема време, разбира се, изисква усилие, без съмнение, но когато става въпрос за здраве и чистота, микроби и телесни секрети, тя не жали себе си, за да спаси другите. Пали свещи за мъртвите – докато останалите неминуемо забравят. Тя добросъвестно си спомня, дори и без помощта на отметка в календарчето; набожността е просто в кръвта й. Изглежда, че както сама казва, е единствената, която запазва „здрав разум“ и „нормално човешко благоприличие“, като ходи на гробищата, за да почиства гробовете на нашите роднини от бурен. Още не се е пукнала пролетта и тя вече е наръсила всичко вълнено в къщата против молци, увила е, опаковала е килимите и ги е завлякла в коридора с трофеите на баща ми. Никога не се срамува от къщата си, всеки би могъл да влезе и да отвори който и да е шкаф, което и да е чекмедже и не би могъл да открие нещо, от което тя да се засрами. Бихте могли даже да се храните на пода в тоалетната, ако, да речем, ви се наложи. Когато губи на маджонг, тя го приема по спортсменски, а не като другите, чиито имена би могла да каже, но няма да го направи, дори няма да спомене Тили Хохман, толкова е дребнаво даже да се говори за това, нека просто забравим, че е бил повдигнат този въпрос. Тя шие, плете, кърпи, глади по-добре и от шварцето, към което, за разлика от приятелките си – всички ползващи се от услугите на същата тази ухилена, вдетинена чернокожа прислужница – единствено тя се държи добре. „Само аз съм добра към нея, само аз й давам цяла консерва риба тон за обяд и при това не й говоря дрек. Не съм стиснат човек. Извинявай, но не мога да се държа по този начин. Например Естер Васерберг, всеки път, когато Дороти идва да чисти, разхвърля двадесет и пет монети по един цент из цялата къща, а после проверява дали някоя пара не е изчезнала. Може би съм твърде добра – шепне ми тя, докато попарва чинията, от която прислужницата току-що е яла сама, като прокажена, – но не бих могла да направя такова нещо.“ Веднъж Дороти случайно се върна и завари майка ми в кухнята, все още на мивката, да излива реки вряла вода от горещия кран върху вилицата и ножа, които се бяха докосвали до дебелите розови бърни. „Ох, нали знаеш колко трудно се измива напоследък майонезата от сребърните прибори, Дороти“ – замазва моментално работата майка ми и по този начин, както по-късно ми обясни, благодарение на своята находчивост успява да не обиди цветнокожата.
