Есетата на Труман Капоти

Truman Capote е eдин от най-добрите разказвачи в американската литература на ХХ век, който не се е срахува да използва острия си език, лекота на изразяване, проницателност и наблюдателност, за да коментира обществото на своите съвременици (Сбъднати Молитви) и истории от ежедневието, които отекват с бясна сила (Хладнокръвно, документална история на едно от известните американски убийства).

Капоти написва първите си разкази на осемгодишна възраст и публикува в престижни списания, за което е удостоен с голямата награда за кратка проза на името на 0’Henry. 42 творби в настоящия сборник Портрети и наблюдения са подредени хронологично, от краткия очерк за Ню Орлиънс, написан през 1946, до лаконичното наблюдение върху непознатата в България американска писателка Willa Cather. На страниците откриваме още и различни като обем и проникновени наблюдения върху Ezra Pound  и Coco Chanel. Есетата в този том са събрани на едно място за първи път след като в повечето случаи не са печатани повторно след първоначалната им поява в списания и различни сборници.

Портрети и наблюдения (20 лв, Колибри) на Truman Capote е преведена от Венцислав К. Венков и може да бъде поръчана онлайн или направо в книжарниците. Пубикуваме кратък откъс от началото на книгата. Приятно четене.


Ню Орлиънс (1946)

Във вътрешния двор имаше ангел от черен камък. Ангелската му глава стърчеше над гигантските листа на трилистника; безжизнените стъклени ангелски очи, избеляло сини като на моряк, гледаха право нагоре. Ангелът се виждаше от майсторски изпипан зелен балкон – моя в случая, тъй като живеех зад него в три стари бели стаи – стаи с тавани, надминаващи по сложност и сватбените торти, с широки плъзгащи се врати и високи френски прозорци. През топлите вечери, на отворени прозорци, там съм водил приятни, мелодични разговори, докато вятърът шумоли из стаята подобно на повей от ветрилата на древни дами. А и в такива топли вечери градът е тих. Само гласове: семейни приказки, прииждащи откъм верандата с бръшлянова завеса; босонога жена си тананика безгласно, докато се люлее на стол от ковано желязо и приспива бебето, което кърми, без да се крие; оплакващата се чуждоземна реч на раздразнена дама, която, седнала на балкона си, чисти пиле за пържене, а оскубаните пера излитат от ръцете й, понасят се във въздуха, после мързеливо се спускат към земята.

Една сутрин – струва ми се, че бе през декември, студена неделя с нерадостно сиво слънце – минавах през Френския квартал на път към стария пазар, където по това време на годината можеш да намериш деликатни зимни плодове – сладки сатсуми по двайсет цента дузината, и зимни цветя – коледни звезди и бели японски камелии. Улиците на Ню Орлиънс предлагат дълги, самотни перспективи; в празните часове настроението им е като в картина на Де Кирико, та и най-невинните иначе неща (лицето зад скосената от щорите светлина, пристъпващите в далечината монахини, провесената нехайно от прозореца дебела черна ръка, клекналото в страничната уличка самотно чернокожо момче, което прави сапунени мехури и гледа тъжно как се издигат, за да се пръснат) ти се струват някак си насилствени. Та през въпросната сутрин замръзнах на място по средата между две преки, тъй като в ъгълчето на окото ми се мярна тунелообразен пасаж към обрасъл в зеленина двор. На фона на зелената папратова светлина в дъното на тунела се открояваше застанал неподвижно налудничав на вид бял пес и неизвестна сила ме тласна към него. Вътре имаше фонтан; водата се стичаше деликатно от бронзовата паст на маймунска статуя и звънтеше като неутешими камбанки по камъчетата в басейнчето. Самият той висеше под върбата – мъж с физиономията на бандит, с платинена ситно къдрава коса; тялото му бе точно толкова отпуснато, колкото и самата върба. В тихата, душна градина цареше ужас. Надзираваха я слепи затворени прозорци; по слонското ухо блестяха сребристите следи от охлюви и нищо не се движеше, освен сянката му. Поклащаше се леко напред-назад въпреки пълното отсъствие на вятър. Изкуственият диамант на пръстена му намигаше срещу слънцето, а на ръката му бе татуирано име – „Франси“. Песът се наведе да пие вода от фонтана, а аз побягнах. Франси – заради нея ли се е самоубил? Не знам. Н. О. е тайнствен град.

Стъклените очи на моя каменен ангел ми служеха и за слънчев часовник; познавах часа по количеството фокусирана върху им слънчева светлина: нa обяд бяха бели, после постепенно потъмняваха, помръкваха по залез слънце, а нощем ставаха черни – нощни очи в нощна глава.

От избелелите къщни фасади се хилят похотливо раздраните устни на златокоси девойки: Пийте „Доктор Нът“, „Доктор Пепър“, „Нехи“, „Грейпейд“, „Севън-ъп“, „Кока-кола“. По изобилието от реклами на безалкохолни напитки Н. О. не се различава от останалите южни градове; улиците на безнадеждните му квартали са застлани с капачки от кокакола, които след дъжд блестят сред прахоляка, сякаш някой е изръсил десетцентови монети. Плакатите се обелват и лежат омачкани, чакащи буреносният вятър да ги повее по улиците, сякаш са трънаци в пустинята – на всичко отгоре има хора, които ги намират за красиви и облепват стените си с „Доктор Нът“ и „Доктор Пепър“, със засмените красавици на „Кока-кола“, които огряват бедняшките им легла и са нощните им пазители и сутрешни светици. И навсякъде надписи – с тебешир, отпечатани, изписани върху метал: „Мадам Ортега – гледане, любовен еликсир, магическа литература. Обадете се“; „Ако си нямаш работа, не я върши тук“; „Готов ли си да се изправиш пред Създателя?“; „Пази се: зло куче“; „Смилете се над бедните сирачета“; „Сляпа и няма вдовица съм с две гладни деца“; „Внимание: Довечера в черквата – изпълнения на „Блу Уинг Сингърс“, /подпис/ Свещеникът“.

Веднъж видях на врата в квартал Ирландския канал следния надпис: „Елате и вижте къде стоя Исус.“

– Какво има? – рече жената, която отвори на позвъняването ми.

– Искам да видя къде е стоял Исус – казах, а тя за миг остана тъпо безизразна; очите й, сякаш срязани с бръснач, белееха като градински ружи; нямаше нито вежди, ни мигли и носеше хасено кимоно.

– Много си малък, драги – отвърна, а гърдите й се затресоха от накъсания й смях. – Дяволски малък си, за да ти покажа къде стоя Исус.

– Какво има? – рече жената, която отвори на позвъняването ми.

– Искам да видя къде е стоял Исус – казах, а тя за миг остана тъпо безизразна; очите ѝ, сякаш срязани с бръснач, белееха като градински ружи; нямаше нито вежди, ни мигли и носеше хасено кимоно.

– Много си малък, драги – отвърна, а гърдите ѝ се затресоха от накъсания ѝ смях. – Дяволски малък си, за да ти покажа къде стоя Исус.

В махалата ми имаше едно съвсем безрадостно кафене – най-безлюдното кафене в целия Н. О. – жив траурен дом. Но съдържателката, госпожа Морис Ото Кунце, комай никак не се притесняваше; седеше си по цял ден зад бара, вееше си с палмово листо и помръдваше само от време на време да убие някоя муха. А върху старото напукано огледало зад бара бяха залепени седем надписчета: „Не се кахъри за живота – жив от него не можеш излезе“ и неща от този род.

Трети юли. Миналата седмица получих картичка „Приемам гости“ от госпожица Y., та днес следобед я посетих. Притежава очарователни архаични маниери, а освен това е и забавна, макар и не умишлено. Още при запознаването ни ми направи впечатление приликата ѝ с Една Мей Оливър.

Госпожица Y. говори с премерен тон, но думите ѝ са разхвърляни, а очите ѝ с цвят на шери постоянно се оглеждат наоколо. Стойката ѝ е военна и носи мъжки бастун от виеща се палма, тъй като единият ѝ крак е по-къс от другия – на което се дължи и пингвинската ѝ клатушкаща се походка.

– Много ме мъчеше това, когато бях на вашата възраст; да, точно така беше, тъй като Папа настояваше да ме придружава на всички балове, където седяхме на едни сладки позлатени столчета… на тях седяхме. Но нито един от господата така и не покани госпожица Y. на танц, абсолютно нито един, макар че една зима се появи някой си господин Джоунс – млад мъж от Балтимор – и… Боже мили!… горкият господин Джоунс… падна от стълба, нали разбирате… и си счупи врата… при което умря на място.

Интересът ми към госпожица Y. е до голяма степен клиничен, така че – признавам си го с наведена глава – не съм толкова голям неин приятел, за колкото ме смята, тъй като е невъзможно да се чувстваш близък с госпожица Y.; прекалено много наподобява на приказка – хем е реална, хем невероятна. Много ми прилича на пианото в гостната ѝ – елегантно, но леко разaкордирано. Домът ѝ – сграда, която дори в Н. О. минава за стара – се охранява от изпочупена черна желязна ограда; махалата ѝ е бедна, осeяна с надписи „Квартири под наем“, бензиностанции и кафенета, озвучавани с джукбоксове. Но в онези години, когато семейството ѝ се нанесло тук – а то, разбира се, било много отдавна – в целия Н. О. нямало по-хубаво място. Фасадата на задушаваната от полегнали дървета сграда посивява, но вътре навсякъде личи фантастичното наследство на госпожица Y.: кристалът звънти от почукването на бастуна ѝ, докато тя слиза по наподобяващата птиче крило стълба; лицето ѝ, сърцевина от омачкана коприна, се отразява призрачно в стигащите до тавана огледала; отпуска се (а вие през това време забележете с какво внимание се грижи за удобството на старческите си кости) върху стола на своя някогашен прадядо – зверски строго вместилище с лъвски глави на облегалките. В хладния мрак на своя стар дом тя се чувства красива, а и в безопасност, обградена от стените, оградата и мебелите на своето детство.