Васил Георгиев е много приятен български писател, автор на сборниците Будистки плаж (2009) и Уличник. История на софийските улици (2010), адвокат, доктор по право и преподавател в Софийския Университет. Третата му книга Деград е сборник с 13 градски, романтични, носталгични и социални разкази. Васил твърди, че е събрал и отпечатал най хубавите неща, които е написал последните две години. „Деград е малко по-социално ангажирана от предишната ми книга, но историите са малко по-абсурдни… Според мен е по-зряла като идеи. Хората, които са я чели казват, че също така е смешна и си заслужава да си записваш лафовете от нея. Аз пък мисля, че разказите са доста сериозни. Радвам се, че се получи добре и нямам никакво съмнение, че в частта с написването съм си свършил работата, остава да убедя и хората в това.“ Дали се е справил, можете да прецените сами от откъса малко по-долу.
Деград (Сиела) струва 8 лева и може да бъда намерена в повечето книжарници. Васил Георгиев представя книгата си този четвъртък в столичния клуб Ginger след седем вечерта.
Смъртта е разврат
Годините зад гърба ни
принадлежат на смъртта.
Сенека, „Писма до Луцилий“
Днес ще направя от любимия ти чай – мащерка, сушени диви ягоди и липа, ще ти покажа новата си зелена фланелка на жълти и червени цветя и ще си говорим дълго. Ще говорим за онези неизядени фъстъци, за непрочетените книги, за неполепналия морски пясък по краката ни – за всички общи спомени, предмети и състояния, които се разминаха с нас като гари, профучали бясно покрай спрял влак. Времето изтрива спомените, променя състоянията, обезобразява предметите, но няма как да унищожи една пораснала в бръшлян, леко мърлява, но все пак наша си любов.
Чакам те към обяд – дванайсет или един, в колкото се поя-ви и онази вечер или нощ, когато се запознахме.
Ако не беше се появила, това щеше да е една от поредните ми вечерни срещи с огледалото, поставено на масата, с бял прах, навит на охлюв върху него, също навити банкноти, миризма на пот, леко развалени скърцащи зъби и зачервени погледи, които съблазняващо се усмихват. Погледи на лица, чиято подпухнала кожа след осем или девет часа ще е разпукала вечерния грим – с подути клепачи, учестен пулс и разширени зеници – лица, които скръбно пият бира, ракия или само вода. Лица, чиито скрити от клубното осветление недостатъци денят иронично ще разкрие в мизерния ми апартамент с отдавна немити чинии, чаши и вилици.
Всичко това спря да го има, когато ти се появи, защото беше абсурдно да съществува едновременно с теб. В полумрака на поредната загубена нощ в електроклуба не виждах очите ти, а само две черни дупки, поглъщащо насочени към мен. Когато черните дупки най-накрая ме прихванаха и приближих, изстинах в синьо-сивите ти очи, загубих се в черната ти коса и заваляйки, те питах какво си ти и откъде се появи, ти, не знам защо, каза „строга господарка“, аз ти казах, че ако ще си господарка, не искам да си строга, а внимателна като котка, която се опитва да открадне хлебчето ми с лапичка.
Ти не се засмя, а каза „хайде да се омитаме и да ходим на ресторант с певица“ – „чалга не ям“ – изхилих се любезно – „е, като пиеш две ракии и щракаш с пръсти, нали“ – продължи, господарке на клишетата, но толкова сериозно, а аз бях толкова отнесен, че за момент реших, че си някаква идиотка – но твърдо заявих, че на две ракии слушам Хофман, на третата обаче пишката ми спира да слуша, казах, и се втурва напред да гони непослушни малки дупета като твоето, обявих, и в блатото на тоя тъпанарски контекст голямата ми пишка подгони малкото ти дупе или обратното, така и не разбрах от мъглата, вече бях позагубил представата си за размери и посоки на движение.
Днес обаче, докато те чакам да дойдеш, съм светъл и красив, зъбите ми блестят и всички тези уродливи и криви приказки ми се струват като да са от някой различен и по-грозен свят. Докато те чакам, направих супа от дървесни гъби, които намерих в гората привечер, когато излязох на разходка, а прохладният вятър свиреше парчето, което слушахме преди да си тръгнем на раздяла. Едно проскубано куче мина по пътеката, носеше неоглозган кокал и махаше нервно с опашка, опитах се да го догоня и да взема кокала, за да го сложа в гъбената супа, но уви.
Продължавам с лафовете, ти си на двайсет и три – на двайсет и три, но запазена – казвам аз, дето съм с десет години по-зле, но те успокоявам – по възрастта посрещат, по пишката изпращат. И двамата с теб продължаваме се изпращаме по пишката ми – огряна от лунната светлина, като лиман, разделящ морето на желанията ни от блатото на предишния ни разговор, точно като картина на Мунк – танцуващи двойки на плажа, море и лунна пътека с формата на пенис, по която вървим ли вървим (това си го запазих за мен, звучеше твърде претенциозно за електронно парти).
Всъщност вече вървим пеша през половината град след партито, с пакетче омачкани фъстъци, редбул, който си разменяме от време на време, и една бира, дето май я взехме някъде на „Христо Ботев“ и „Стамболийски“. Когато се целуваме, единият държи бирата, другият редбула, а фъстъците поставям в левия преден джоб на панталона. Получава се така, че когато тръгна да прибирам фъстъците в джоба, ти виждаш това и радостно се приготвяш да те целуна.
Вече не мога да ходя, камо ли да се кача при теб и да цъфна при вашите в жалкия си, но ентусиазиран вид – тати, мога ли да си поиграя с дъщеричката ти горе, опа, извинете, господин полковник. Махаш за чао, но не махаш на моето такси, а на някакво друго такси в мъглата, много си зле – си помислям, но това вече няма значение, защото ми се спи. Ще се видим привечер – е последното, което знам, а сега предстои един цял ден в приятен замаян сън.
Топлината и радио „Вероника“ ме унасят, до центъра има още поне десет минути, в които аз не мога да се сдържа да не заспя, спиш и ти вече, значи двамата спим, аз пък сънувам как идвам до леглото ти, а когато ме виждаш, надвесен над теб да те побутвам, подскачаш учудено, казвам ти „тихо, шшшш“ с показалеца на устните си, но насън чувам само своите реплики:
– Дойдох да ти кажа сбогом, за последно – просто ей така се случи, че починах – доста тъпо, че се случи точно днес, ама на – умрях – Казаха, че мога да мина да те видя за последно – онея, дето вдигат парното, как кои, шегувам се – Помниш ли как ме изпращаше на спирката с такситата след партито днес по-рано сутринта – Качих се в таксито, да – Та тогава ти ми махна за сбогом, но всъщност махаше на едно друго такси, махаше му дълго и му изпрати целувка дори… – Затова трябваше да дойда да си кажем сбогом… истински.
В София са пуснали нови френски трамваи – продължавам, – приближават се като бързи гъсеници – тихо, подло и бързо – не върви по линиите, защото няма да чуеш как идват… – шепна, докато за първи и последен път смъквам пижамата ти, галя гладко избръснатите ти крака… целувам те по корема, слизам от таксито, а сметката даже няма и пет лева.
Слязох доволен, с пресен спомен от глупостите, които наприказвах, за да те впечатля. Но времето без теб започна да навява в съзнанието ми ветровете на тъжната пустиня, в която живеех преди да те срещна – тези ветрове ме засипват, зацапват ме в маз-ната вихрушка от пясъчен прах, въртят ме безпощадно в нея, предупреждават, напомнят, пречат и миришат на земя и на пръст. Вече чакам, копнея, искам да те видя отново, за да издърпаш за ръката затъналото ми в пясъка същество, да ме качиш върху циците си и като камила да ме изведеш от пустинята.
Едва взех завоя на „Ангел Кънчев“, блъснах се в някакъв, бутам го – „Ти знаеш ли кой е баща ми, бе“ – обърнах се, докато вървя напред и се блъснах в лайтборда до църквата на съботяните.
„Развратът е грях! Грехът е смърт!“ – видях надраскано с черен маркер на него.
„Смъртта е разврат!“ – почти изкрещях на глас, продължих към „Витошка“, а докато пресичах линиите, бясно звънене ме замрази намясто, ужасените очи на ватмана пък бяха последното нещо, което успях да видя в безшумно преминаващия през мен трамвай.
Тя дойде в един и десет, усмихна се на черно-бялата ми снимка от камъка, разчисти клоните, нападали в оградения с каменен бордюр гроб, постави два карамфила – жълт и червен, изпуши една цигара, изпрати ми въздушна целувка и си тръгна – чао и приятна вечност.
