Филмите на 2016

2016 бе поредната силна филмова година, въпреки скромното количество добри фестивални заглавия в масово разпространение по киносалоните. Въпросът за най-добрия филм на 2016 продължава да получава разнопосочни отговори от критиката и различните гилдии, които вече започнаха да раздават отличията си за изминалата година. Докато все още очакваме появата на късни фаворити като Moonlight, Manchester By The Sea, Toni Erdman, Silence и Fences, хвърляме поглед към заглавията, които направиха най-силно впечатление на авторите ни през изминалата година в Boyscout обзора на най-добрите заглавия от 2016 в света на музиката, киното и телевизията.

На всяка цена (Hell Or High Water)

На всяка цена разказва историята на двама братя, които обират банки в Тексас, и двамата рейнджъри по техните следи. Режисиран от шотландеца David Mackenzie и с участието на Chris Pine, Jeff Bridges и Ben Foster, филмът е съвременен уестърн със задължителните за жанра антигерои, пустинни пейзажи и напрегнати престрелки. Mackenzie няма как да не влезе във висшата лига след подобно постижение – разгръща сюжета бавно, но уверено, сериозно, но и не без чувство за хумор на фона на пусти и прашни тексаски пейзажи (брилянтна операторска работа на Giles Nuttgens и може би най-красиво заснетия филм на 2016), докато в един момент всички нишки от изречени думи и разменени мисли не се заплитат в силен и въздействащо направен коментар върху бедността като заболяване, предаващо се от поколение на поколение, и дълбокомислена критика на банковата система. – Петър Грудов

American Honey

Първият американски филм на английската режисьорка Andrea Arnold си заслужава Златната палма от последния фестивал в Кан. Въпреки че не съдържа нищо толкова революционно като похват (сниман предимно на естествена светлина с камера от ръка, непознати или непрофесионални актьори, голяма степен на импровизация в повечето сцени) или история (типично road movie за съзряването през погледа на момиче от група амбулантни търговци на списания), American Honey печели внимание с дълбоките нюанси в гаргантюанската си продължителност. Филмът на Arnold е атмосферично слънчево пътуване без ясна посока и крайна цел, безшумно съзряване на фона на гангстерски рап и романтично кънтри, редуване на социални контрасти, проблеми и феномени в съвременна Америка, несигурен ескапизъм по пътя на безименни мотели и надничащи зад ъгъла пороци. Казано по друг начин – симпатичен антикомформизъм, който отблъсква и привлича едновременно с всичките си елементи, начело с въздействащата главна роля на дебютантката Sasha Lane. – Светослав Петров

Ла Ла Ленд (La La Land)

Филмовите мюзикъли бележат златните години на Холивуд, но уви, жанровите предложения напоследък се изчерпват с не особено успешни нови версии на бродуейски хитове. Носталгията по този жанр обаче несъмнено е огромна. Режисьорът на Ла Ла Ленд Damien Chazelle (Камшичен удар) залага на тази носталгия, без да губи каквато и да била актуалност и оригиналност. Запомнящата се откриваща сцена с трансформацията на лосанджелиско магистрално задръстване в масово танцово и музикално зрелище намига към някои от любимите мюзикъли на Chazelle и завършва с въвеждането на главните герои, Mia (Emma Stone) и Sebastian (Ryan Gosling). Тя мечтае да стане актриса, но работи като бариста, която препуска от кастинг на кастинг. Той е музикант, мечтаещ да отвори собствен джаз клуб. Филмът проследява двамата в преследването на мечтите им, вади няколко спиращи дъха романтични сцени с прекрасна музика и кулминира във велика финална сцена от сблъсък между фантазия и реалност. Резултатът е брилянтен и изпипан до най-малкия Techicolor детайл спектакъл. Смелостта да мечтаем и романтиката не са много актуални напоследък, за сметка на непрекъснатия онлайн фийд. Ла Ла Ленд напомня за чувството да си на среща без да си гледаш телефона, да танцуваш, да гледаш звездите и да работиш за сбъдването на мечтите си, без да се предаваш. Какво друго има значение? – Красимир Димитров

Слугинята (The Handmaiden)

Крайно време беше за нов азиатски филмов епос. Тазгодишното предложение е южнокорейска екранизация на уелския роман Fingersmith на Sarah Waters, режисирана от вече добре познатия на Холивуд Park Chan Wook (Oldboy, Stoker). Слугинята е историческата драма от времето на японската окупация на Корея за сблъсъка на четирима души – богата японска наследница и нейния жесток попечител от една страна и корейски мошеник и джебчийка от друга. Филмът изпъква като едно от най-ярките заглавия на годината не само заради екзотиката си, но и с поразително красиви сцени, размисли колко трудно е да разпознаеш истинската любов, ако човекът отсреща иска да те измами, и много еротика с нотка на стилно реализиран фетишизъм. Слугинята уплътнява щедрото си времетраене от 144 минути със силно повествование, отличен темп на разгръщане на действието и драматични обрати така, че часовете минават неусетно. – Петър Грудов

Дедпул (Deadpool)

В годината на крайно малоумните супергеройски филми, Дедпул е единствената глътка въздух с наистина разтоварващо/просташко чувство за хумор, което успява да замаже липсата на фундаментално интересен сценарий и добре развит морален конфликт в главния си герой – почти солов успех на симпатичния Ryan Reynolds. Предвид внимателно разграфения график за експлоатиране на комиксовите вселени през следващите десетина години, може и да си остане единствен. Най-нестандартният и устат антигерой на Marvel е пълен с мета моменти абсолютен антипод на идеализираните добри и зли жанрови клишета, които сме принудени да преглъщаме напоследък. Абсурдните случки в света напоследък заслужават своя супергерой, който осъзнава цялата смехотворност на съществуването, няма никакво желание да спасява света и се гаври непрекъснато с всеки и всичко с безконечно разбиване на четвъртата стена. – Светослав Петров

Патерсън (Paterson)

Патерсън хваща привидно еднообразното ежедневие на поета и шофьор на автобус (Adam Driver), неговата съпруга (Golshifteh Farahani) и тяхното куче и го превръща в едно от най-паметните филмови преживявания на годината. Лесно се прави филм с много история и действие, но трябва майсторство като на Jim Jarmusch, за да сътвориш тих шедьовър за седмица от живота на обикновен човек, пишещ поезия, която не иска да публикува. Патерсън е размишление за това какво е да си артист, както и колко е по-важно да слушаш, отколкото да говориш, и да обичаш, отколкото да се отдадеш на гордост. Скептиците относно актьорския талант на Driver нямат друг избор, освен да замълчат. – Красимир Димитров

Аве, Цезаре! (Hail, Caesar!)

Шеф нa холивудско филмово студио през 50-те се опитва да открие отвлечената звезда на високобюджетен исторически филм, докато се справя с още куп проблемни по един или друг начин актьори, да укроти жълтата преса и да се пребори със себе си покрай предложение за нова работа с обещания за по-спокоен живот. Като много от филмите на братя Coen (този е написан, продуциран, монтиран и режисиран от Joel и Ethan), Аве, Цезар! не е за всеки, макар актьорският състав да главозамайва с имена като Josh Brolin, George Clooney, Ralph Fiennes, Jonah Hill, Scarlett Johansson, Frances McDormand, Tilda Swinton и Channing Tatum. Комедията пародира Златната ера на Холивуд и прелива от препратки към някои от най-ярките заглавия и имена на своето време, политико-идеологически закачки, супер тънък хумор и много бъбрив диалог, които откровено си искат изследване, за да бъдат разбрани и оценени по достойнство. Направен с такова чутовно количество мисъл и любов, филмът е триумф над комерсиализацията на киното и абсолютно задължителен за истинските ценители. – Петър Грудов

Тя (Elle)

Абсолютно шокиращ по особено откровен и смел начин, избягвайки самоцелното и бомбастичното, Тя разказва за богата жена на средна възраст (чудовищната Isabelle Huppert) и е режисиран от самия Paul Verhoeven. Героинята обаче отхвърля ролята на жертва от малка – дъщерята и пряк свидетел на неговите издевателства не се обръща към полицията, а вместо това си купува спрей и брадва за самозащита. Сякаш това не е достатъчно, жената е преследвана в буквалния и преносен смисъл от своя изнасилвач; от майка си, която иска да се омъжи за своето жиголо; от сина си, който е финансово зависим от нея; от служители в компанията й; дори от непознати. Elle успешно съчетава плеяда от случки с изследване на сексуалността и го гарнира с изненадваща и леко комична развръзка. – Красимир Димитров

Everybody Wants Some!!

Богът на историите за съзряването във всичките му форми и варианти (Юношество и великата любовна трилогия с Ethan Hawke и Julie Delpy) се завръща с лека 80-тарска комедия за колежански бейзболисти, брилянтен и сравнително непознат актьорски състав, велика режисура и въобще всичко хубаво, което можете да очаквате от човек като Richard Linklater. Духовният наследник и своеобразно полу-буквално продължение на Dazed and Confused и Юношество изтръгва възможно най-доброто от носталгията и тестостероновия мачизъм не само с великия си саундтрак (дори името на филма е песен на Van Halen) и фабула (върволица от партита, пиене, флиртове, пушене на марихуана, борба в кал, гол Туисътр и какво ли още не), но и с остроумната лекота и детайлна атмосфера, с която вкарва по-дълбоките нюанси в характерите на своите герои. Слънчевата безгрижност на пресните колежани е истински опияняваща. – Светослав Петров

Мустанг (Mustang)

Макар номинираната за Оскар за най-добър чуждестранен филм турско-френска продукция Mustang да загуби за сметка на унгарския Синът на Сол, филмът заслужава внимание заради по-интересната си и релевантна история, географската близост на действието и в контекста на все по-страшните неща, които се случват в съседна Турция. Филмът, който получи едва две прожекции у нас (една в последните дни на 2015 в София и една в края на 2016 в програмата на варненския фестивал Любовта е лудост), е равни части забавна и разяряващо потискаща история за живота на пет сестри, чийто безгрижен живот е помрачен от консервативни порядки и опити на клетата им баба да ги вкара в правия път и да опази девствеността им, за да се омъжат някой ден. Gabriel García Márquez среща турските Обречени да умрат в тази отрезвяваща драма за ролята на жените, която твърде много хора все още искат да им отредят, за мястото им в патриархалното общество, за религиозното лицемерие и за изгубената невинност. – Петър Грудов

Първи контакт (Arrival)

Земята е посетена от дузина космически кораби, левитиращи на различни места по планетата. За да установят контакт с извънземните на територията на САЩ, военните сформират екип от учен (Jeremy Renner) и лингвист (Amy Adams). Първо предупреждение: това не е филм за извънземна инвазия и извънземни форми на живот, каквито сме свикнали да гледаме. Второ предупреждение: научната фантастика може да бъде свръхинтелигентна и същевременно меланхолична. Oзвучен от музиката на Jóhann Jóhannsson и знаковата On The Nature Of Daylight на Max Richter, филмът се разгръща ту като метафора за невъзможността на хората да общуват истински помежду си, ту като разсъждения на тема квантова физика, ту като болезнена равносметка за загубата на обичан човек. Важното е, че през тежката 2016 Първи контакт припомни, че да общуваш с някого не означава обезателно да убедиш другата страна в своята гледна точка, а точно обратното. – Красимир Димитров

Хищници в мрака (Nocturnal Animals)

Вторият филм на Tom Ford поляризира публиката с мрачния, многопластов прочит на темата за отмъщението, с натрапчиви стилови похвати или с леката претенция на човек, който може да си го позволи, но не я остави безразлична. Свидетелство за това са всички видеа и писания, опитващи се да разнищят значението на Хищници в мрака и множеството разговори, които породи като акцент в програмата на тазгодишната Киномания. При всички положения, трилърът резонира силно не само заради заплетената си фабула и хладното, пълзящо неспокойствие, пропито в атмосферата му, но и заради бруталната съдба на едно семейство, застигнато от банда рецидивисти по безлюдна тексаска магистрала – страховито напомняне, че сигурността на тези, които обичаме, е илюзорна и може да бъде заплашена в най-неочаквания момент. – Петър Грудов