20

Sept. 5th

dvsn

OVO Sound

dvsn се появиха в същия облак от мистерия като The Weeknd навремето – без никакви промо фотосесии или биографични факти или фикции, оставяйки музиката да говори сама за себе си. Зад акронима всъщност стоят канадците Daniel Daley и Paul Jefferies (по-известен като продуцент, работил за Nicki Minaj, R. Kelly, Jessie Ware и най-вече заради няколко от най-големите хитове на Drake като Hold On We’re Going Home и Hotline Bling. В носталгичното, романтично и суперсексуално черно липсват наркотичните референции на Tesfaye, звукът е по-лежерен и съвсем кратката прелюдия преди излизането на дебютния им албум Sept. 5th, не оставя време за каквито и да било стилизирани визуализации ала Tesfaye до преди едва няколко дни, когато се появиха първите видеа към песни от записа.

Редовните клиенти на Jeffries са добра отправна точка за основните търсения на албума, а към тях можем да посегнем и добавим имена като Prince и Jodeci. Sept. 5th е солидна колекция от десет трака, които звучат в най-добрите традиции на интелигентното съвременно арендби (ненатрапчиви, премерени бийтове и тихо разгръщащи се инструментали, които нямат желание да разцепват клубовете) и доброто старо олдскуул черно (сърцати и сърцераздирателни вокали, мазен 90-тарски вайб или бомбастични 80-тарски пикове). Извън познати вече заглавия като лъстивия искам-твоето-тяло седемминутен грайнд With Me, двусмисленото, госпълово Too Deep и епичната любовна одисея The Line, си струва да преслушате Try/Effortless – един от моментите с по-ърбан звучене в албума, и нежната Angela.

19

Yes Lawd!

NxWorries

Stones Throw

NxWorries са две от децата-чудо на любимия и дал толкова много на света лейбъл Stones Throw Records. Това е втори проект за героя на годината Anderson .Paak и също така втори съвместен проект в музикалната му кариера с продуцента Knowledge. Тук двамата отдават почит на много нива към култовия лейбъл, към Jaylib (J Dilla и Madlib – друго иконично дуо, съчетало имената си като тях), към музикалните си вдъхновения и историята на музиката, към живота, който е все по-щедър към тях. А животът и личната историята на .Paak се споменават твърде често, може би защото е грешка да извадиш от контекста артист, който като дете вижда как баща му пребива майка му и отива в затвора, по-късно губи работата си в плантация за марихуана и остава бездомен с жена и малко дете, докато през цялото това време продължава да прави музика и един ден му се обажда идолът му Dr. Dre, който оттогава не спира да му помага за всяко нещо, което е направил. Но освен на Dre основните кредити дължим на огромния талант на Anderson .Paak, на емоционалната интелигентност и любовта му към корените на черната музика в госпъла и блуса, на мащаба и потенциала на гласа му, но и на усета да се довери на правилен продуцент като Knowledge, който ползва по най-адекватния начин инструментариума на джаз и соул музиката, на олд скуул хип-хоп-а и на модерния рап, за да създадат заедно супер завършен и мега емоционален краен продукт, какъвто е Yes Lawd!

18

Blonde

Frank Ocean

Boys Don't Cry

Най-очакваният албум на 2016 тушира свръхнапрежението с преднамерена кампания, прекалено много уж случайни съвпадения и сложен автобиографичен коментар за любов във време на технологии, нуждаеш се от няколко прослушвания, за да се настани удобно под кожата и в съзнанието дори на най-критичната част от публиката на Frank Ocean. Blonde e богат и добре организиран албум с нетипична структура и подход в самото композиране, интересни интерлюдии, непрекъснато манипулиране на вокалите и липса на излишни обяснения извън контекста на всяко парче. Всичко в Blondе е направено по такъв деликатен начин, че дори суперизвестните гости се вписват по абсолютно ненатрапчив начин: Beyonce добавя вокални хармонии в Pink + White, Kendrick Lamar пише, продуцира и се чува за секунда в Skyline To, Jonny Greenwood от Radiohead свири част от китарите, James Blake помага незабележимо почти през цялото време.

Самата музика лъкатуши внимателно между упойващ Pharrell-ски соул (Pink + White), медитативен госпел (Solo), Kanye-образна режеща електроника (Pretty Sweet), нежен блус (Self Control) и разговорни интерлюдии като Be Yourself (поучителен колаж от стари гласови пощи на Ocean-овата майка Katonya Breaux Riley) и дори Facebook Story (забавна история как Sebastian го зарязват заради неприета покана за приятелство в социалната мрежа). Автобиографичните теми на Ocean за трева, коли, жени, мъже и носталгия са развити с умни алюзии, игри на думи и тънки референции към William Shakespeare, The Beatles и Elliott Smith. Диапазонът е повече от забележителен. Целият страничен шум около Blonde може да разсее дори най-внимателния слушател. Остава резонният въпрос дали врявата си заслужава. Отговорът – по-скоро да. Ако Channel Orange е конвенционалният поп албум на Ocean, то Blonde е личен, емоционален и авангарден микс от соул и пост-медитативно арендби с мимолетни проблясъци на запомнящи се мелодии и дълбоки текстури, който резонира на повече от едно ниво.

17

Amen & Goodbye

Yeasayer

Mute

Просто опитваме да останем една крачка пред другите. Правдоподобно обяснение за магията на Yeasayer. Оставяйки настрана изключителния им музикален талант, голяма част от обаянието на групата се дължи на факта, че никога не се знае в каква посока ще поемат със следващия си албум. След силно електронния Fragrant World от 2013, Amen & Goodbye е неочакван и възхитителен в своя инструментален разкош, стилово богатство и концептуална цялост. Измайсторихме тези неща, за да ви отведем на нещо като пътуване, казва Chris Keating, една трета от групата. Тези неща работят удивително добре, потапяйки те във вселена, изградена от алтернативен поп, нео соул, електро-фолк и текстове, които те карат да ровиш в Wikipedia по малките часове. Целият запис има силен Sergeant Pepper’s Lonely Hearts Club-ски заряд – като се почне от пренаселената обложка, сама по себе си произведение на изкуството, мине се през употребата на екзотични музикални инструменти и се стигне до чудесното редуване на динамични радиофонични поп парчета с психаделични арт рок авантюри. Въпреки възхитителния си и многолик микрокосмос, Amen & Goodbye е преди всичко прогресивен албум – поредното доказателство за умението на бруклинското трио да пресъздава и надминава себе си музикално и да подсказва как ще звучи музиката в бъдеще.

16

23Winters

Kojey Radical

Pushcrayons

Не им викайте рапъри, че се излагаме. Поети е по-близо до истината. Майстор-коментатори, арт-интерактори, фини души, мозъковеди, поливалентни радикали. Има много химия във всеки един от тях. Kojey Radical може да има вид на суперзвезда от NBA, но всъщност е едновременно визуален артист, криейтив директор, и ей-така-дай-да-пробваме-а-то-май-си-стана-ехее spoken word звер. И, нормално, адекватната музика не закъснява с обличането на бутиковите редове в Лондон – в кредитите тук виждаме Zulu, RAY BLK, предишни колаборатори са SAZ, Bonkaz и още десет пъти по толкова новинадежди.uk. Иначе, думата е тежка в пролетния 23Winters. Бие зъби от първия ред Apologies don’t do much to cover bruises/ The news has been a nuisance/ Attention span too short for the whole truth от Footsteps. И не спира – от jaded eyes see only jaded solutions до They still got my niggas hanging from the trees /Can’t see the truth when it’s 6 feet deep (в Bambu). Видеоклиповете пък добавят +300 арт и дори налагат определен артистичен почерк. Само виж прясното му Gallons от Нещото, което чакаме с нетърпение догодина – визуален наследник на синглите от 23Winters, макар и с по-светъл край. За радикално не знам, но е адски пристрастяващо това момче.

15

Front Row Seat to Earth

Weyes Blood

Mexican Summer

Последните 16 години несъмнено бяха благосклонни към щатските фолк музиканти, постепенно изпълзяли от тъмната си ниша от 80-те и 90-те. От ранните DIY касети на Will Oldham и Bill Callahan в самиздат тиражи от Drag City, през експериментаторите Animal Collective, до вездесъщите Bon Iver и Sufjan Stevens – фолк сцената се оказа един от основните инкубатори на самобитни таланти и неизменна част от музикалния език на новото хилядолетие. И докато пионерите на алтернативната американа от зората на 90-те се опитваха да преосмислят дълбоко непопулярни тогава жанрове, новодошлите милениъл попълнения са вече част от собствена мини-индустрия, подкрепяна от успешни независими лейбъли като Mexican Summer (име вдъхновено от песента на Marissa Nadler), Jagjaguwar, Sacred Bones, Secretly Canadian, дори и меката на грънджа Sub Pop. Музикалният микрокосмос на калифорнийка Natalie Mering (Weyes Blood) гравитира към химновото звучене на келтския фолклор с еклесиастична величественост и каданс.

Талантът на Mering да създава изваяни, класицистични композиции е безспорен, но музиката й е изпълнена с доза вътрешно напрежение, породено от контраста между безвремието на музиката и ежедневния съвременен лексикон. В Generation Why рефренът Y-O-L-O, why? поставя под въпрос ширещото се днес безразличие и нихилизъм с тъжната ирония на гузен съучастник. За разлика от вдъхновилите я британски фолк легенди като Sandy Denny и Anne Briggs, които съживяват вековни, традиционни песни като ги преаранжират за младата рок публика от 70-те, Weyes Blood сякаш се опитва да придаде тежест и материя на ефимерната нереалност на съвремието, като го опява в песни, които приемат формата на фолк-рок стандарти. Деликатната й вътрешна сила и увереност са пропити в Used To Be, където примирено признава in spite of being so late to the game / I won’t fight fate без да става ясно дали този фатализъм касае личния й живот или музиклната й кариера. Front Row Seat to Earth е албум изпълнен с несигурността на размирна и преходна епоха, аранжиран с доза драматизъм, изпят от пост-постмодерна фолк сирена, създаден по-мярка за една post-everything публика.

14

Lemonade

Beyonce

Parkwood Entertainment

Грозната истина за добре пресметнатото влияние върху общественото мнение и прожектирането на продаваема маркетингова идея за реалност никога не е била по-актуална. Особено когато си по-голямата сестра на момичето, издало един от най-добрите албуми на годината. Вторият поред визуален албум на Beyonce, реализиран в пълна тайна, се занимава с тегави проблеми като изневярата, помиряването и мястото на цветнокожите жени в раздвоеното американско общество. Lemonade е едновременно филм и саундтрак на познат и откровен сценарий за гняв, съмнения, терзания и смирение, без виновникът за всичко това да е посочен по категоричен начин. Beyonce обаче избягва да следва границите на стандартния изцяло агресивен и отмъстителен албум, а вместо това следва плътно очертаната арка по оста престъпление-наказание-помирение.

Болезнените текстове са достатъчно, но не прекалено откровени, че да засенчат музиката в страхотна поредица от различни и отиващи си една на друга колаборации, финиширащи с позитивната балада All Night. И докато другите претенденти за най-амбициозни издания на 2016 (Ocean, Drake, Rihanna, Kanye West) не успяват да намерят изцяло себе си за истински шедьоври, Lemonade стои няколко нива над всички останали. Остава само да се наслаждаваме на брилянтната продукция и запомнящи се мелодии и метафори, без да се депресираме за настоящето и бъдещето на света и липсата на откровени истини. Накъде без малко реална фантазия и болезнен ескапизъм и самоусъвършенстване?

13

Puberty 2

Mitski

Dead Oceans

Само поколение, прекарало пубертета си в слушане не на Coco Jumbo, а Jeremy (песента, не групата), може да разбере защо този албум има място в класацията. И дори заслужава мястото си. От провлачените китарни дисторшъни, през студените вокали, до романтичната депресия в сълзливи метафори – всичко крещи добре дошли, гръндж години, но по изненадващо съвременен начин. Mitski Miyawaki ни напомня, на нас, поколението, което сигурно вече има деца, вероятно има много задължения и, може би, всеки ден съжалява за изборите си, че никога не е късно за втори пубертет. За мрачен, понякога тъжен, но приятно оптимистичен пубертет, чрез който можеш да осмислиш собствените си провали без да потъваш в блатото на собствената си окаяност, а магически да се издърпаш на самотен плаж с подготвено парти за един.

12

22, A Million

Bon Iver

Jagjaguwar

Дълго време умишлено отказвах да чуя този албум – от една страна заради шума около него, от друга поради опасенията, че след работата му с Каnye West и прочее комерсиални артисти, тъжният фалцет от Skinny Love е изгубил част от магията си. Самият Justin Vernon определя предишните си два албума като дълъг и тъжен процес на лечение, който му носи не само световна слава, но и изненадващия етикет на икона на американската инди фолк вълна. Пет години и две награди Grammy по-късно, 22, A Million е личен и дълбок албум за предизвикателството да успееш да съхраниш себе си, изправяйки се пред свръх-очакванията на света.

От лиричен американски фолк, Bon Iver е преминал към по-електронно звучене, без да губи от чувствителността си. В първия сингъл от албума 22, Оver Soon рефренът It might be over soon се преплита със семпли от живото изпълнение на How I Got Over на Mahalia Jackson преди прословутата реч на Martin Luther King. На пръв поглед хаотичните и ексцентрични наименования с числа на всяка песен всъщност носят дълбока символика за Vernon. Финалното 1000000 (Million) затваря кръга от заглавието на албума – oт 22 до милион – с откъса The Days Have No Numbers

Aко не сте от феновете на Bon Iver, чуйте сингъла му с Kanye и Francis, където дебютира електронния вокодер, на който се дължи голяма част от звученето на албума. Същият похват е използван по-късно в Coloring Book на Chance и Blonde на Ocean. Ако сте от хората, които все още с носталгия си пускат For Emma, Forever Ago, започнете с 29 #Strafform APTS. Но най-добре слушайте целия албум без очаквания и предразсъдъци. Както подобава на всяко ново начало.

11

Adore Life

Savages

Matador

Когато Savages издадоха дебютния си албум, не беше трудно да се забележи наследството на готик рока и пост-пънка на 80-те години във всяка секунда. Как може нещо, което е толкова отдадено на миналото, да бъде надградено? Savages развиват музиката си не чрез радикални творчески завои, а с влагане на повече от самите себе си. Резултатът е албум, който никога не губи от енергията или от своя смисъл. Едноименната песен води към въпроса дали можем да сме щастливи във време, което атакува душевното и психическо здраве от всички страни? В The Answer и Evil има агресия, но с посланието, че вътрешният мир е нещо, за което трябва да се пребориш. Mechanics подсказва, че ако си отворен към различните проявления на любовта, значи си отворен тя да те нарани по различни начини. Ако можем да говорим за достойни гласове на днешното поколение, то Jehnny Beth със сигурност е сред тях и то не само заради вокалните си способности. Вторият Savages може да предложи дежавю, ако сте на ти с първообразите на жанра. Но е истинска рядкост бунтарството и позитивността да са така силно хванати ръка за ръка.