40

Echo

Nils Bech

DFA

Nils Bech е мъжки фалцет и норвежкият отговор на Active Child, който вместо арфа като американеца ползва минималистични подложки с индъстриъл примеси. В Echo, четвърти албум за Bech, но дебюта му за лейбъла на James Murphy DFA, красивият, класически трениран фалцет на северняка с неподправено скандинавски акцент се извисява върху реещи се струнни, аргесивни и картечни бийтове с грациозност, каквата няма да намерите другаде тази година. Новият лейбъл не е единствената промяна за Bech, който освен певец е и познат актьор в родната Норвегия – за записа работи с Drippin’, продуцирал познати муцуни от алтернативната американска хип-хоп сцена като LE1F и Cakes Da Killa. Eстетически, 35-годишният норвежец е по-близо до изпълнители като Anohni и Perfume Genius, занимавайки се с теми като полова идентичност и отвъд музиката си, като например в яркото, смущаващо воайорско видео към Glimpse of Hope. Интимното му, поетично писане и затрогващата ранимост в гласа превръщат баладата за несподелена любова от поредна в изключителен кадър на едно от най-разпознаваемите чувства.

39

99.9%

Kaytranada

XL

Въпреки че е само на 24, Kaytranda има сериозно значение за клубната сцената от много години и такъв нечуван усет за смесване на хаус с диско и черно, че дебютният му албум наистина може да те докара на 0,01 от стропроцентов оргазъм. Малкият хаитянин, израснал в Канада, започва да диджейства на 14 и да продуцира на 15 години, а на 20 вече е топ Soundcloud звезда с десетки ремикси на 90-тарски парчета. Той обаче не се кефи само на електронна музика и не това му е целта. Не е доволен да обикаля по гигове и фестивали и не е щастлив даже когато му се обажда Janet Jackson или отива да подгрява Madonna, защото не иска да е просто електронен продуцент, а да покаже собственото си лице. Всъщност Louis Kevin Celestin е просто едно момче, което още живее с родителите си и записва музика в стаята, която дели с брат си, но тържествува, че най-накрая не го е страх да разкрие сексуалната си ориентация пред света. И да, албумът е следващата му убедителна стъпка към изграждането на собствената му идентичност като артист, който пренася черната музика и диското в електронната музика както никого досега. За малко повече убедителност, във въпросния първи албум се включва и скромен списък от артисти като GoldLink, AlunaGeorge, Syd tha Kyd, Anderson .Paak, Craig David, Vic Mensa и Little Dragon – само една от причините да вярваме, че това момче създава нов стил, който не само носи, а променя звученето на електрониката и пулса на времето, в което живеем.

38

Love & Hate

Michael Kiwanuka

Interscope

Любов и омраза – опозиция, стара като света. И още: копнеж срещу безнадежност, колебания и вяра. Такива ги насолява във втория си албум англичанчето с угандийски корени Michael Kiwanuka. Още през 2011 BBC го засилиха по нанадолното в бобслея на успеха или просто казаха, че това ще е звукът през 2012. Дебютът Home Again се появи през март същата година и Kiwanuka отнесе номинация за награда Mercury. Номинация за същата награда има и Love & Hate от тази година, както и ненужни сравнения с Marvin Gaye и Curtis Mayfield. В Love & Hate духовите инструменти са сведени до минимум. Но виж, струнни оркестрации да искаш и аха-аха звученето да стане като за саундтрак, но са оставени на заден план за сметка на по-водещите глас и китара. Всяка крушка си има опашка и това в случая е супер продуцентът Danger Mouse (The Black Keys, Beck, Gnarls Barkley, Gorillaz и т.н.). Чуй албума му Rome от 2011, записан с италианския композитор Daniele Luppi и ще разбереш защо бек вокалите при Kiwanuka са такива. Самосъжаление се прокрадва тук-там из песните, но пък толкова мелодична работа, без да е типичен соул.

37

Channel The Spirits

The Comet is Coming

The Leaf Label

От The Leaf Label ожесточено цепят с музика от най-висок разряд и тази година. Перлата в бонбониерата несъмнено е поредната екстраваганца на Shabaka Hutchings. Флагманът на новата лондонска джаз вълна (разбирай, миксът нови академици, импровизатори и вуду шамани, тресящи места като Jazz Cafe и Scala в Лондон) не спира – тази година има три албума: този, плюс Shabaka & The Ancestors и Melt Yourself Down. От тях, Channel The Spirits e най-доброто парти. Още разказват за легендарния първи джем на Soccer96 (Dan Leavers и Max Hallett) и Shabaka – порталът се отворил и оттогава нашите хора, вече като The Comet Is Coming, сгъват пространството като книжле от библиотека Галактика. Star Furnace, Space Carnival, A Jorney Through The Asteroid Belt – всеки уважаващ себе си навигатор – от Noel Gallagher до Iggy Pop днес хлъзга и тези в листите. В Германия пък на техен лайв преди месец-два, деденце тупнало, но след като го реанимирали, затанцувало още по-бясно на същото парче, което дори още не било свършило. И съвсем така, междудругото, Channel The Spirits ошашави света като финалист за Mercury Prize. Вселенски патриарси отвсякъде. Aко не вярваш, питай някой от илюминатите, които видяха всичко това на живо в София преди месец.

36

Post Pop Depression

Iggy Pop

Loma Vista Recordings

Post Pop Depression е поредната трансформация на Iggy Pop в рокендрол трубадур без срок на годност и същевременно здравословната стъпка встрани от обичайните крясъци за сметка на абсолютно полу-равностойната/полу-менторска колаборация с продуцента на албума Joshua Homme от Queens Of The Stone Age. Неочакваната комбинация между двамата титани от съвсем различни поколения се разгръща в наистина прекрасен, минорен, меланхоличен и тежко инстровертен албум с богати и пищно-орнаментирани многопластови китари, елегантен шугейз (Gardenia), бохемско диско със стегнати китари и лъстиви беквокали (Sunday), футуристични синтезатори и деликатно пиано (Break Into Your Heart) и виброфон (American Valhalla). Гласът на Iggy лъкатуши театрално върху музиката на Homme и своите семпли текстове, стоящи на добра дистанция и от откровенната гениалност на някои свои съвременници, и от бездарната тъпащина на всички останали. Iggy е на възраст, в която е съвсем нормално да вкарва автобиографични притеснения за смъртта и преходния характер на успеха – Post Pop Depression не се доближава до феноменалните първи три албума на The Stooges и въпреки това звучи и възбужда като квинтесенциален Iggy.  

35

Summer 08

Metronomy

Because Music

През лятото на 2008 са се случили интересни неща – Испания печели европейското по футбол, в Сеул се провежда световен конгрес на философията, открита e най-младата супернова в Млечния път. Всичко това, разбира се, бледнее пред факта, че на 8 септември същата година излиза Nights Out – албумът, който засилва кариерата на Metronomy към обектите, видими в нощното небе. Референция към това вълнуващо време е и последният продукт на групата, която за първи път от три албума насам отново е съставена само от човека-оркестър Joseph Mount. И докато Nights Out като цяло е концептуален албум за излизания и зле прекарано време, то неговият своебразен наследник е пречупен през призмата на натрупана житейска мъдрост в албум за излизания и нека-просто-е-весело-зарежи-емоционалните-травми време. Намаленият ресурс свободни моменти (записи, турнета, семейство) е пренастроило креативния компас на Mount и той е записвал албума по свои правила и със свое темпо. Удоволствието от работата прозира във всяко парче – от комедийната Back Together, през романтично-неловката колаборация с Robyn Hang Me Out To Dry, до 16 bеаt – сериозно танцувално любовно обяснение на човек към неговата дръм машина. Изглежда всички ограничения, които в малка или голяма степен са стягали шапката на Metronomy, тук липсват и това е приключило с един невероятно изпипан, разнообразен, забавен и адски грууви албум.

34

You Want It Darker

Leonard Cohen

Columbia

Тази година ни даде два албума, които открито говорят за края и носят откровени предсмъртни послания: Blackstar на David Bowie и You Want It Darker на Leonard Cohen. Докато в случая на Bowie песните са възможност за финални амбициозни идеи (скоро се навършва една година от клипа на едноименната песен и той все още няма аналог като фантазия) и надпревара с малкото останало време, то ситуацията при Cohen е доста по-различна. В последната си медийна изява той казва, че всъщност не е в лошо здраве, планира да живее вечно и че просто е склонен да драматизира. Всъщност има малко драма в You Want It Darker – ако се заслушаме, той звучи като посветен на готовността да си отидеш, вместо на страха това да се случи. В припева на едноименната песен го казва не само на английски, но и на иврит. Leaving The Table звучи като лична равносметка, от която резултатът е мир със себе си. В последната песен Steer You Way той дава директни упътвания как този мир е постижим, но лесен път няма: steer your way through the pain that is far more real than you. А финалната в албума на Bowie носи заглавието I Can’t Give Everything Away и ограничава посланието си до: Seeing more and feeling less / Saying no but meaning yes / This is all I ever meant. Последните им думи са показателни за всичко, което ги е направило и ще продължи да ги прави ценни.

33

Emotional Mugger

Ty Segall

Drag City

Две хиляди и шестнайсета година. На планетата има само един истински пънк рокер и неговото име е Ty Garrett Segall. Говоря за онези истинските, които си настройват сами инструментите по концерти, хвърлят микрофона на случаен фен и изслушват собствената си песен докрая в публиката. Казвам ти го, защото го видях на живо, видях на живо The Emotional Mugger и негова е праведната вяра. Амин. Албумът излезе януари и, ако досега не си го слушал, е единственото нещо, за което ти завиждам на света. Ще ти отнеме едно софийско задръстване да стигнеш до последното парче, но ще се връщаш към него отново и отново. Какво ще откриеш вътре – шум, крясъци, ритмично поклащане, иронични смигания и напрегнато очакване. Също като в едно хубаво софийско задръстване.

32

Imaginary Lines

Fatima Yamaha

Magnetron Music

Макар да излезе миналия декември, Imaginary Lines на Fatima Yamaha набра инерция чак в края на тази година благодарение на тихото нашествие на Love Invaders – онова неустоимото геймър/фънк/хаус чудовище с леки момичешки вокали, което неусетно се превърна в знаково за 2016. Зад псевдонима и беглата биографичнa бележка на артиста, описваща едно момиче между два свята, всъщност стои холандецът Bas Bron. Като Yamaha, той среща запада и изтока, бийтовете на Детройт и аудио естетиката на японските електронни игри в една супер чиста и ефервесцентна смес. Японската връзка може да се проследи още до хита му от преди десетина години – класическото What’s A Girl To Do, което семплира кратък монолог от Lost in Translation, и беше преиздадено миналото лято, за да се възроди сред новото поколение ценители на готин хаус. Imaginary Lines е хаус музика за хора, които обичат куул бийтове, експанзивни синтезаторни украшения, разточителни прогресии с малки награди в края си и изчистен звук. По-дълбок поглед разкрива и релевантно политическо послание за днес – от заглавието, през имената като Borderless II, Migratory Floozy, Citizens и Shuppatsu (потегляне на японски), Imaginary Lines тихо размишлява за физическите и ментални граници на света, в който живеем, докато го прави поне една идея по-приятен.

31

Orphée

Jóhann Jóhannsson

Deutsche Grammophon

Друго си е най-старата звукозаписна компания да сложи жълтата си плочка върху албума ти. Може и да не е любимото ти лого, но педантичност, отдаденост, талант, ред, дисциплина и още подобни качества са нужни, за да го има там. Jóhann Jóhannsson е нагазил здраво в писането на музика към филми. Толкова здраво, че номинациите за Grammy, Oscar и BAFTA може да са му дошли до гуша, да не забравяме и спечеления Златен глобус за музиката към Теорията на всичко. От тази година пък е Първи контакт , задават се Mother на Darren Aronofsky и Блейд Рънър 2049. Нормално е Орфей да му е много важен. Мислил го е шест години, без крайни срокове, без външен натиск, музика сама за себе си. Или за него си. Затова мога да го нарека дълбоко личен албум и така гайгерът на клишетата да запиука сякаш е до активната зона в Припят. Пост-класика по форма. 15 парчета, триминутни, че и по-кратки. Соло пиано, струнни, които ти късат сърцето, орган, звуци от филм на Jean Cocteau и вокалната група Theatre of Voices в края с ренесансово изпълнение, мелодичност. Пронизва ги тънката червена линия на оня древен мит за музиката и любовта. Спестявам концептуалната част, то е като да ви разкажа как свършва филмът. Дори по-лошо. Като да оцветя цялата емоция на албума с неизмиваща се боя. Препоръчвам друго. Пуснете без да четете какъв филм прожектира Jóhannsson (и без това само той си го знае). Обратното, ако се обърнете и се разровите, една възможност ще избяга завинаги.