10

Awaken, My Love!

Childish Gambino

Glassnote Records

Само за около година Donald Glover вади два железни проекта – хитовия сериал Атланта, който разказва почти документално една възможна версия за това как се случва черната музика днес, и трети албум под името Childish Gambino, който го изстрелва с около десет нива по-нагоре от баналната ни представа за хип-хоп артист. Glover показва, че е необикновен още с контраста между зарязал-спорта-за-да-стане-нърд героя си в Community, невероятните му арендби химни като Sober, денс хитове за сезони наред като V.3005 и всеки от клиповете му, които задължително завършват с изненада. След Awaken, My Love! вече сме сигурни, че в него има нещо много по-специално и тепърва ще видим още какво може да е то. На първо слушане албумът отдава почит на фънк величията и Prince, но на второ асоциацията с него е емоция като от саундтрака на Коса или откровено вдъхновена от LCD-то хипария с елементи на 80-тарски рок и по-нов соул. Нещо като фънк калейдоскоп с много наркомански китари, меки и красиви вокали, провлачени моменти за дълбоко всмукване от цигара, блус, ретро беквокали и изтрещели текстове за зомбита и любов. Ако си дадеш шанса да го чуеш внимателно, ще е истинско музикално приключение, което си струва просто защото не си чувал нещо такова досега.

9

Nothing’s Real

Shura

Interscope

Не стига че светът ще запомни 2016 като една от най-тегавите години в историята, а и (по-добрата) музиката на последните дванадесет месеца видимо бе обсебена от смърт, расова, полова и социална сегрегация и конфликти във въздълги, често уморително амбициозни, ужасяващо Tidal-ексклузивни, хипер-концептуални записи. Nothing’s Real на Shura е съвършеният контрапункт на целия този мрак и суета с младежкия си идеализъм, кристално чистите мелодии и нежна атмосфера, който успява да помете похвални опити както от новобранци като Tove Lo и Ariana Grande, така и от ветерани като All Saints и Britney Spears в битката за най-добър поп албум на годината.

Цели две години бяха нужни на Shura да извади дебюта си след появата на Touch – песента, която я откри за света и позиционира като Jessie Ware за юноши. Nothing’s Real преопакова най-големия й хит и още шепа познати заглавия с няколко нови парчета в скромна колекция от девет песни и няколко интерлюдии, които блестят със сладко-горчивата емоция на младата любов и перфектните си аранжименти, връщащи ни към славните 80-тарски инкарнации на Madonna и Janet Jackson. Като повечето самоуки музиканти, започнали да експериментират с аудио програми в комфорта на своята спалня, най-ценното в музиката на срамежливата и леко неловка Alexandra Denton е онази специфична, неподражаема интимност и чистота, присъща на този формат. Заслужено бягство от външния свят и потъване дълбоко в мислите за или ръцете на любимия човек.

8

Coloring Book

Chance The Rapper

self-released

В надвисналия мрак на изминалата година, през която светът се събуди по-поляризиран от поколения насам и завинаги угаснаха множество музикални пътеводни светлини, не остана незабелязана истината, че поп музиката безвъзвратно е изгубила потенциала си да обединява безгласната публика и да катализира социални промени. Нуждата от нови пътеводни светлини в тези post-truth времена никога не е била по-осезаема и наложителна. На фона на тези драматични събития на сцената се изкачва младият Chance The Rapper с третия си микстейп Coloring Book, разпространен безплатно онлайн и изпълнен с позитивизма, прилежащ на годините му, но с проницателността и емоционалната зрялост на далеч по-опитните. Досущ като неоновите облаци на обложката, колекцията от дузина песни излъчва магнетична, инклузивна аура на чиста радост, съпричастност и опияняваща свобода. За разлика от повсеместния дистанциран егоцентризъм напоследък, това е арендби музика, която протяга ръце за приятелска прегръдка.

Eкзалтираните госпъл вокали превръщат песните за моментното семейно блаженство в трансцедентални химни за крехкото равновесия и преходност на тези мигове. If I die, I’d probably cry at my own service, оценява самият той със смесица от задоволство и тъга още в първата песен All We Got. Присъствието на Светия Дух и неговата благословия са още по-осезаеми в Blessings, където Chance, без излишна скромност, оправдава късмета си с рефрена: when the praises go up, the blessings come down. Душевното просветление, с което е наситена музиката, е тотално лишено от религиозен морализъм и далеч по-интимно и затрогващо, защото някои от песните засягат и противополжния емоцинален спектър, като начина по който той изпълва привидно фриволни фрази като we don’t do the same drugs no more с тъгата по безвъзвратно изгубени връзки и пропуснати възможности.

Но всеки разговор за Chance The Rapper неизбежно се завръща към ролята му на музикален пионер от новото поколение с три микстейп колекции, постигнали огромен успех, публикувани директно и споделяни безплатно в мрежата. Или около борбата му за зачитането на безплатно разпространяваната музика от американската музикална академия, която дава наградите Grammy, овенчана с успех и седем номинации за награда Grammy идната пролет. Но най-вече с важната му роля като обществена фигура в родния Чикаго, кулминирала с шествието към урните в деня на президентските избори, събрало стотици млади гласоподаватели. Опияняващото чувство на лична свобода, преливащо в Coloring Book, и смелият размах на таланта на Chance The Rapper са сигурни доказателства за потенциала му да се превърне в тъй нужната звезда, която да огрее пътеката през несигурния мрак на настъпващата епоха. Както самият той гордо заявявя в Blessings: I don’t make music for free / I make music for freedom.

7

Malibu

Anderson .Paak

Steel Wool

2016 определено е най-успешната година в живота на бившия бездомник и настоящ супер певец и композитор Brandon Anderson. Освен безбройните гостувания в страхотни парчета и дебютния албум на проекта му с бийтмейкъра Knxwledge, Anderson .Paak изпраща последните дванадесет месеца с втори самостоятелен и труден за категоризиране албум, който страни от напрегнатите рап речитативи за сметка на традиционното олдскуул арендби, дрезгави хармонии и експериментална музика по подобие повече на Donnie Trumpet. Липсата на Dre в списъка с продуценти не се забелязва нито за миг, тъй като .Paak се доверява на DJ Khalil, Madlib, 9th Wonder, Kaytranada, Hi-Tek и Dem Jointz за лесно слушаем и опияняващ рап-фънк с душа, вдъхновена от откровените автобиографични истории от миналото си. Най-работещото име в американската ърбън музика напоследък не се свени и откъм гост музиканти – за The Waters в студиото влизат барабанистът Chris Dave, басистът Pino Palladino и кийбордистът Robert Glasper. Макар текстовете на .Paak да бродят предимно в житейската и социална проблематика на музиканта и неговата среда, Malibu е зареждащ, позитивен и скромен албум на изпълнител, който очевидно няма намерение да забавя темпото по никакъв начин. И за добро.

6

A Moon Shaped Pool

Radiohead

XL

Kenneth Boulding е казал: всеки, който вярва в неограничения растеж на нещо физическо, на физически ограничена планета, е или луд, или икономист. Даже вторите преосмислиха вижданията си през последните десет години. Цитатът служи за отрезвяване на всеки, който очаква дадена банда, без значение какви висини е стигнала в творческата си кариера, постоянно да надскача себе си с всеки следващ албум и да създава музика, която да те доведе до ръба на (в добрия случай) емоционалните ти граници: все по-близо, все по-безкомпромисно. В случая с Radiohead, това вече се е случвало, нееднократно. Тогава какво би удовлетворило всеки трезвомислещ човек, решил да преслуша албум, съставен наполовина от вече познати, но неиздавани песни? За щастие получаваме всичко като можем да пожелаем, събрано в един от най-изпипаните албуми на англичаните, който е едновременно неочаквано човешки и уязвим. Старите композиции (True Love Waits, Burn the Witch, Present Tense, Identikit, Ful Stop) най-накрая са получили подобаващи аранжименти и перфектно се стиковат с новите попълнения, независимо от датата на производство на основата си. Страничните занимания на членовете на групата от последните години са обособили музикалната им индивидуалност все по-отчетливо и тя сработва магически помежду им, за да създаде нещо ново и хомогенно. Майсторски забърканият микс на моменти от миналото с чисто нови аудио сплави в крайна сметка се оказва всичко, което е оправдано да очакваме на този етап: албум от легендарна група, който достойно се нарежда до останалите в изключителния им каталог.

5

Skeleton Tree

Nick Cave & The Bad Seeds

Bad Seed Ltd.

Nick Cave успява да дистанцира публиката от трудната за асимилиране лична загуба с болезнено личен албум, който създава едно неподражаемо чувство на неудобство и несигурност дали е редно да продължим да слушаме и да се превръщаме в интимни свидетели на подобен трагичен госпъл и отчайващ вой. Причината за това не се крие единствено в нелепата смърт на сина му Arthur Cave, засегната в текстовете за края на живота, загубата и неутешимата скръб в живота, а най-вече от осъзнаването, че в крайна сметка Skeleton Tree винаги ще бъде възприеман като публичната реакция към фундаментална човешка трагедия. Обичайната за Cave тема за смъртта този път е развита по елегичен и сърцераздирателен начин в неописуемо красиво изследване на личната и универсална тъга в мащаб, надминат иносказателно единствено от Bowie. Атмосферичната музика без излишно свръхпродуциране се плъзга безшумно по границите на алтернативния рок, авангардна електроника и амбиънт от Push The Sky Away и разчита не на отчетливи мелодии, а по-скоро на медитативни инструментали за синтезатор, дръм машина, пиано и струнни, подчертаващи болезненото повествование и размишления. Неудобството да слушаш такава съкровена изповед бързо прераства в истинско възхищение как въобще си успял да я завършиш. Бате Николай сам си знае.

4

A Seat At The Table

Solange

Saint Records

През по-голямата част от кариерата си Solange Knowles все остава скрита под огромната сянка на по-голямата си сестра Beyonce. До такава степен, че мнозина дори не подозират за съществуването й. Ако следите изявите й в социалните мрежи, ще решите че Solange търси да избие някой и друг комплекс от това, изглеждайки стилно екстравагантно и влагайки смисъл в ежедневието чрез разходки из красивите кътчета на света. Сигурно е наистина мъчително да имаш иконична поп роднина. Но зад цялата суетност се крие нежна творческа душа, която от 2003 (когато едва на 16 издава първия си албум Solo Star) търси своя музикален аз. С годините все повече се доближава до него с различни свои проекти и така, след като през юни стана на 30 и сатурновата дупка я отпусна, се появи албумът A Seat at the Table. Записът е едно прекрасно и много нежно издание с характер и силни послания върху музикален фон, който би се усладил на почти всяко ухо без да е твърде поп или обратното (за което като копродуцент й помага нео-соул спецът Raphael Saadiq). Всички престижни музикални издания се надпреварваха да дадат колкото се може по-гръмко определение на неговата цялостна тематичност, посветена на радостите и болките на чернокожите жени. Но дори да не отделите и грам внимание на лиричните дълбочини, този албум пак ще ви подейства като мехлем.

3

We Got It From Here… Thank You 4 Your Service

A Tribe Called Quest

Epic

Всичко имаше на Yahoo! Wireless Festival в запустялото олимпийското градче на гара Стратфорд преди три години и половина. От John Legend до Kendrick Lamar. От Nas до Jay Z. Джакпотът, обаче, си бяха ATCQ – тъкмо когато недоумявахме как може Snoop Dogg да е радостта на Лондон, излязоха те. Прясно сдобрени за пореден път. Q-Tip, Phife Dawg, Ali Shaheed Muhammad. И – трясс! – отново тупках несръчно топката и стрелях криво за три точки на баскетболното игрище преди повече от 20 години. Премиум 90-тарският рап си беше там, отново изпълващ и преливащ черупчестите вече душици – гъст, звучен, умопомрачителен, блестящ, красив, смислен, вайбнал всеки завинаги. Вярно, има непреходни неща. А тази година ни го доказа по доста болезнен, макар и красив начин. Един от многото угаснали богоравни, Phife Dawg си отиде. И все още настръхвам, преглеждайки ръкописната бележка на Q-Tip, обявил задаващия се албум като pure, unstepped on pure. Макар че никой не би упрекнал законодателите в разпродажба. Просто защото не съществува слаба продукция с техните подписи. Всеки знаеше, че We Got It From Here… Thank You 4 Your Service ще е сред топ-албумите на годината, седмици преди излизането му. Без значение колко богат е гестлистът (та кой друг тази година има наведнъж Anderson. Paak, Jack White, André 3000, Kendrick Lamar, Talib Kweli, Busta Rhymes, че и шизото Kanye?), важно беше едно – просто да си го пуснем. Целият, отначало. Сори, не мога да ти препоръчам песен (можеш, можеш – бел.ред.). Просто не спирай да въртиш този албум. Той те прави по-добър човек.

2

Hopelessness

Anohni

Secretly Canadian

Признавам я Anohni (бивш той Antony Hegarty), че разочарована от обещанията на Obama (главно заради скандала с Chelsea Manning) му сипа с големия черпак в песента, носеща името му в албума. Дано обещанията на новия избраник на Щатите не се сбъднат, че тогава и албум няма да може да запише. Hopelessness е албумът за тази година, който незaвисимо от класациите (присъства в почти всички) трябва да чуете. Политически във всяка възможна посока – военен, екологичен, анти-консуматорски, технологичен, анти-тоталитарен и, разбира се, по отношение на половата идентичност. Донякъде това са все неща, казани от нея още през 2008 в песента Another World, които развива като отделни теми, за да възпее дрон машините за убиване по начин, по който никой не се беше сетил, макар MQ-9 Reaper да е на въоръжение от 2001 за сметка на други модели. Истината е, че идея си нямаме какви неща летят в небето, но със сигурност не са ангели. Нужен е и потупващ по рамото ред за двамата продуценти на албума Hudson Mohawke и Oneohtrix Point Never. Селянче съм си аз, казва Anohni и добавя аз съм нищо, за да подложи към основния си аргумент на базата на лична статистика, че от пакистанския шофьор на такси до сър David Attenborough всички чувстват смрадливата система. Добре й се е получило чувстването.

1

Blackstar

David Bowie

ISO/Columbia

Най-голямата загуба в година, изпълнена само с трудни загуби, несигурност и велика музика, продължава да се усеща толкова силно, колкото и в първоначалните седмици на неочакван шок. Близо година след смъртта на David Bowie, последният албум на най-големия новатор в историята на съвременната музика се откроява болезнено като блестящ епилог на една забележителна кариера. Blackstar е откровеното сбогуване без капка носталгия с няколко поколения почитатели от човек, изправен пред най-необратимата трансформация в своя живот. 40-минутният албум на Bowie е красива надпревара с времето в компанията на дългогодишния му приятел и продуцент Tony Visconti и квартета на нюйоркския саксофонист Donny McCaslin, с които успява да пренапише разбиранията за рок, фънк и електроника от гледната точка на експерименталния авангарден джаз. Не че бледият херцог не се е заигравал и преди с този жанр – трябва само да си припомним 1913-1938-197? от Aladdin Sane през 1973, Subterraneans от Low през 1977, Jump They Say от 1993 и страхотната Bring Me The Disco King от албума Reality от 2003 с пианото на другия ветеран от неговата кариера, Mike Garson.

Красотата на инструменталите в Blackstar се крие в начина, по който групата изпълнява сложните хармонии и преходи с феноменални импровизации и потентна, доминантна игра между гласа на Bowie и абсолютно непредсказуемия саксофон на McCaslin. Тези мощни сблъсъци от неочаквани джаз импровизации, соло включвания и одухотворени вокали на всеки ъгъл подчертават още по-въздействащо мрачните истории за прераждане, смърт и разрушения. Въпреки всичко обаче, Blackstar е не просто джаз експеримент, а по-скоро тотално скъсване с носталгията по миналото и преминаването на ниво, на което всяка една песен може да те докара до световъртеж.

От едноименното 10-минутно парче Blackstar и неговото изследване на далечните граници на поп музиката и авангардния футуристичен джаз с грегориански хорове и зловещо семпли мелодии от саксофон, дискретен бас, орган и клавишни, през бясното прогресив рок препускане в ‘Tis a Pity She Was a Whore и сърцераздирателната кода Lazarus, та чак до божествената рок пиеса Sue (Or in A Season of Crime) – първият албум на англичанина без лицето му върху обложката е пропит с неговата същност. Едва ли скоро ще има друго подобно сбогуване в съвременната музика. Епилогът на Bowie е внимателно планиран и много артистичен финал на живота и кариерата на най-голямата, интересна и дългогодишна рок звезда в историята на музиката. I’m not a film star, I’m not a pop star, I’m a blackstar.