Редно е 2026 да е годината, в която Paul Thomas Anderson триумфира с награда след награда – последният му шедьовър Битка след битка вече е отнесъл доста престижни отличия, остава да разберем как ще се представи и на Оскарите (13 номинации) и наградите БАФТА (14). Хлъзгавата адаптация по романа Вайнленд на Thomas Pynchon преминава през редица преливащи един в друг жанрове – от политическа сатира и комедия с нескопосани, почти карикатурни персонажи до драма, екшън и трилър. Това е монументална сага извън времето, базирана на измислени събития, но ужасяващо близка до съвременната реалност и агресивни фашистки режими. Сюжетът се развива в Америка, където полиция и военни са се слели в дистопично (или не?) авторитарна сила, тайна група християнски националисти дирижира световния ред от стая в кичозен бункер, а група партизани от съпротивата предприемат хаотични и съмнително ефективни действия в опит да разрушат режима със случайни бомбени атентати и банкови обири. Главен герой е несъвършеният баща (Leonardo DiCapriо) – перманентно напушен експерт по експлозивите с Лебовски халат, който води битка след битка с живота, за да опази своята дъщеря в продължение на 162 неусетни минути. Ескалиращо напрягащата оригинална музика на Jonny Greenwood изтънява всеки нерв, а върховната операторска работа на Michael Bauman доближава до лицата на героите в неловка интимност (ужасяващият персонаж на Sean Penn, неслучайно кръстен Lockjaw, студен и дистанциран – крещи с всеки налудничав тик на своето лице). Епичното преследване с коли ала Булит пък върви най-добре с Вестибо. Битка след битка идва съвсем навреме, за да осмее политическата класа, да предупреди, а и да забавлява страшно добре, ей така за разкош. Филмът е дълбоко хуманен, светъл и обнадеждаващ, защото битките продължават и нищо не е загубено.

Изключително симпатичният Joachim Trier сякаш е неспособен на грешна стъпка. Или поне досега не е успял да режисира някоя откровена тъпотия. След изключително успешна си драмедия Най-лошият човек на света (2021), норвежкият режисьор обира девет номинации за Оскар със Сантиментална стойност – поредният му филм за млада жена (изиграна отново по безапелационен начин от Renate Reinsve), опитваща се да превъзмогне семейните травми и несигурността от това кое всъщност е нейното място в света. Младата и уважавана актриса си има достатъчно проблеми, преди в картинката да се намеси отново нейният отчужден баща (великолепен Stellan Skarsgard) – сам по себе си някога велик режисьор, който копнее да се завърне отново под светлината на прожекторите с нов биографичен филм. Trier изследва напрегнатите семейни отношения между бурната Nora Borg (Reinsve), нейната по-спокойна сестра Agnes (отлична Inga Ibsdotter Lilleaas) и техния егоистичен баща Gustav Borg (Skarsgard) по вдъхновяващо зрял и безподобно елегантен начин, изискващ рядко срещания талант да умееш да дозираш една по същество сериозна драма с блага ирония. Към горното семейство се включва и Elle Fanning в ролята на американска филмова звезда, наета от режисьора Borg да замести отказала му Nora и получаваме майсторски класа за четирима в коридорите на семейните спомени в една червена къща и актьорски състав, който не може да бъде по-добър. Спокойно, бащи, сестри и дъщери – накрая винаги изгрява слънце.

Неизбежно е киното на Jafar Panahi да бъде белязано от обстоятелствата около неговото създаване – година в затвор, домашни арести и забрани за снимане, всяко от които не успява да се превърне в нищо повече от малка пречка за безкрайната смелост и упоритост на иранския режисьор. И макар последните му филми да са фокусирани върху своя автор мета-есета, те не са изтъкани от манифести и лозунги, напротив. Дори в най-гневните си моменти са преди всичко скромни портрети на човек и опитите му да бъде много повече от изпречилите му се трудности. В това отношение Обикновен инцидент е монументален филм, защото използва далеч по-класически сюжет – бивш затворник на иранския режим отвлича мъжа, който го е изтезавал, без да е сигурен дали това е правилният човек – за да разкаже също толкова лична история. Филмът е режисиран по начин, който не привлича внимание към себе си – симптом на оскъдните средства и тайнствена продукция, но и демонстрация на липсата на претенция на Panahi, който остава натрупването на случки и инциденти (обикновени или не) да бутат действието напред във все по-напрегнати и абсурдни посоки. Забележителният финален кадър на Обикновен инцидент пита до каква степен изстрадалите са способни или длъжни да простят на своите мъчители и нещо повече: дали тази прошка спасява или обрича техните души?

Тайният агент още от заглавието звучи като шпионски филм и в своето мащабно платно той действително включва елементи на политическия трилър. Неговата красота обаче се дължи преди всичко на изключително жизненото пътуване обратно към Бразилия от 70-те години на миналия век. Камерата на режисьора Kleber Mendonça Filho често забравя за същинското действие и се насочва към различните хора, обитаващи уличките и преките на сюжета. И макар Wagner Moura да го носи на гръб с изключителна харизма и невероятна тежест, най-забележителното в Тайният агент е чувството за художествен документален филм, за групов портрет на едно общество и неговите бит и култура. Филмът на Filho е безкрайно киноманско произведение, което се развива отчасти в киносалон, вкарва киното от епохата в тъканта на атмосферата и персонажите и накрая позиционира самото изкуство като пазител на личната и колективна памет.

Stellan Skarsgård е прав, че киното трябва да се гледа в кина. Сират е безкомпромисно и извънжанрово визуално/аудио събитие, което задължително трябва да се преживее на голям екран, без да се гледа горният трейлър. Филмът на френския режисьор и сценарист Oliver Laxe изисква пустинно празно съзнание, за да опустоши. Сюжетът накратко: някъде в мароканската пустиня гигантски тонколони привличат стотици гърчещи се тела в безспирен рейв с пулсиращо техно. Още от първите секунди оригиналната музика на базирания в Берлин френски композитор Kangding Ray се заявява като самостоятелен персонаж, но основната драма е другаде. Сред множеството изгорели на жаркото слънце лица на хора в наркотичен транс се появяват разтревожен баща и неговият малък син, тръгнали да издирват мистериозно изчезналата им дъщеря/сестра. Никой не подозира какво тепърва ще се случи по прашните пътища на това чистилище. В Исляма името на Сират е тънкият като конец и остър като бръснач коварен мост над Ада, по който трябва да премине всеки в Съдния ден. В хипнотичния танц на смъртта всички са безпомощни песъчинки в ръцете на жесток бог, задава се фикционална световна война и геополитически разпад, лични трагедии намират утеха в сплотени номадски общности, където да изгубиш себе си в танца никога не е звучало по-изтръпващо реалистично.

Всеки знае в какво може да го забърка един филм на Josh Safdie – непрестанна кинетика, породена от амбицията на харизматични/нагли/безскрупулни протагонисти, които да се измъкнат от бъркотиите, в които сами са се забъркали. Малко съвременни режисьори могат да се похвалят с по-разпознаваем (и понякога дори изтощителен) стил, но Safdie всеки път успява да извади нови нюанси от своите сложни персонажи. Върховният Марти е привидно спортен филм за надарен шампион по тенис на маса, но героят на Timothée Chalamet попада във всевъзможни неприятности преди изобщо да е получил възможност да се докаже на терена. Този богат набор от случки превръща филма в истинско влакче на ужасите, в което всеки спад на напрежението е последван от още по-високо покачване на адреналина. Върховният Марти е най-убедителното доказателство, че Chalamet е истинска и безспорна филмова звезда, способна да изпъкне сред контролирания хаос на Safdie, да се впише сред ексцентричния актьорски състав (страхотни роли от неочаквани имена като режисьора Abel Ferrara и бизнесмена Kevin O’Leary) и да придаде богатия вътрешен свят на Марти и неговото преследване на имагинерната американска мечта.

Все още не можем да си обясним причините за пренебрежението на този шедьовър на Lynne Ramsay (Ловец на плъхове, Трябва да поговорим за Кевин) с мегазвезди в главните роли, който минава почти незабелязано по кината и сякаш мигновено потъва в забрава. А не бива. Екранизацията по едноименния роман на аржентинската писателка Ariana Harwicz се разгръща като прогресивно стряскащ психологически трилър, в който Grace (Jennifer Lawrence) и Jackson (Robert Pattinson) се местят да живеят в наследствен дом от гористите предградия на Монтана, за да отгледат новороденото си дете. Самотата и лекият алкохолизъм на Gracе постепенно прерастват в следродилна депресия и психоза, способна да размие границите между реалност и илюзия и да съсипе всяка връзка. Умри, моя любов е посрещнат с бурни овации на премиерата си в Кан заради уверената режисура на Ramsay и фантастичното превъплъщение на Lawrence, изпъкващо с тежък емоционален разпад. Както споделя самата режисьорка, някои ситуации в живота са привидно малки, но крият в себе си тежестта на времето. За сърцевината на събитията във филма, ключова е уязвимостта, която крие в себе си както болка, така и красота. Умри, моя любов е една история за многопластовите слоеве на любовта и как тя може да ни трансформира във времето.

Когато говорим за филмов аскетизъм, обикновено визираме една стриктна и контролирана употреба на киноезика, чрез която се постига търсеният ефект на дистанция и студенина. Нещата стоят малко по-различно с Континентал ’25, който Radu Jude снима с телефон по време на кратка пауза между снимките на другия си нов филм Дракула. Тук камерата губи фокус, автоматично се намества и светлините понякога трептят, като всички тези визуални несъвършенства са оставени във финалната лента не поради невнимание, а напротив – като част от провокативния подход на режисьора, в който нелепият и грозен свят може да бъде изобразен само чрез също толкова нелепа и грозна естетика. В този смисъл аскетизмът на този филм идва от нежеланието на Jude да даде дори най-елементарната визуална наслада на зрителите или да признае уж задължителната връзка между думите изкуство и красиво. Континентал ’25 не е самодоволен експеримент, а един от най-смешните филми на 2025 – комедия, изтъкана от абсурда на източноевропейския бит и от хапливия и ерудиран поглед на един от най-важните артисти в съвременното кино.

Въпреки някои излишни и преиграни моменти, тази литературна екранизация по едноименната книга на Maggie O’Farrell си остава удивително красива, трогателна и проникновена ода за скръбта и семейното страдание – от онези, след които неизменно се питате А ти плака ли на…? еди-кой си момент. След кратката си и напълно пренебрежима  Marvel одисея, Chloé Zhao стъпва здраво на земята с историята за това как William и Agnes Shakespeare осъзнават всеки по свой начин преждевременната смърт на своя малък син. Хамнет стиска за гърлото именно с деликатното, но много натуралистично изследване на непосилната тегоба, но и с новаторския поглед върху една от най-популярните трагедии за всички времена. Освен с титанични актьорски превъплъщения (силен Paul Mescal и абсолютно незабравима Оскарова Jessie Buckley, дефиниция на многопластов катарзис), филмът на Zhao се помни и заради начина, по който успява да намери смисъл за живот и прераждане в такава невъобразима мъка. Останалото е мълчание и изключителна операторска работа на Łukasz Żal (Ида, Студена война, Зона на интерес).

Aдаптацията по едноименната новела на Denis Johnson разказва за живота на скромния и мълчалив дървосекач Robert Grainier (Joel Edgerton), около когото се пише американската история от първата половина на ХХ век. А тя, сякаш, е обречена да го забрави. Визуалният стил на Сънища с влакове, видимо вдъхновен от екранната поезия на Terrence Malick, придава космическа тежест към живота на персонажа, а режисьорът Clint Bentley подхожда с трогателна нежност към този незабележителен човек и показва как всеки един живот може да бъде разказан с достойнство.

Малко високобюджетните продължения на популярни поредици са толкова радикални, колкото 28 години по-късно. От една страна имаме визуалният и монтажен стил на Danny Boyle, които осъществяват агресивна атака върху сетивата. От друга е моралната гледна точка на филма, изобразена чрез моментално емблематичния персонаж на д-р Ian Kelson (Ralph Fiennes), която поставя под въпрос кръвожадното отношение към заразените в зомби филмите и ни напомня, че те също някога са били живи същества с мечти. Храмът от кости, озаглавил също толкова чудесната втора част на филма, е забележителна инверсия на очакванията – не страховито злодейско убежище, а монумент към човечността на всички изгубени животи. Този хуманизъм е рядкост за подобни филми, които очакват да приемем насилието над безименните орди само като източник на забавление. Неговото присъствие в този филм му продава такава изключителна поетична тежест, каквато никой не е очаквал да намери точно тук.

Повечето режисьори могат само да се надяват да имат толкова силна година, колкото Richard Linklater. Освен Новата вълна, тази прекрасна киноманска машина на времето, която ни връща към френската нова вълна в киното от средата на ХХ век, американският режисьор ни дарява и с Blue Moon – също толкова чудесен поглед към една паметна нощ в живота на бродуейската легенда и текстописец Lorenz Hart. Вероятно най-добрата роля на 2025 е своеобразен моноспектакъл на Ethan Hawke, който се възползва максимално от възможността да изиграе ролята на човек, който тушира дълбоките си рани с хумор, харизма и самоирония, но не успява да се отърси от усещането как времето му изтича. Забележителното превъплъщение на Hawke очарова не само с привлекателния външен слой, и кървящия вътрешен такъв. Сценарият е проницателен и остроумен, а Linklater бяга от чувството за театралност със семпла, но ефектна разкадровка. Lorenz Hart би се гордял.

Тази трогателна и заснета изцяло с iPhone тайванска семейна драма е създадена от любими творци на независимото кино: сaмостоятелен режисьорски дебют на Shih-Ching Tsou, която пише сценария с Sean Baker. Левичарката попада в канона на трудните, но окриляващи истории за социално маргинализирани хора, за които всеки ден е борба за оцеляване. Вселената на Baker отново се върти около дете, оставено без надзор, което слаломира през живота на възрастните с удивителни запаси от въображение и креативност. Едва ли е възможно да съществува по-умилително хлапе от малката I-Jing (Nina Ye), чиято дяволска лява ръка (както ѝ внушава дядото) навигира зрителя по колоритните, цветни и пулсиращи улици на Тайпей и неговите денонощни пазари и неонови витрини. Тревожната майка е отворила щанд за нудли, потънала в заеми и едва успяваща да покрие наема; гневната сестра напуска гимназия, пропилява потенциала си, работи на сергия и се впуска в моментна афера със своя шеф. И двете изглеждат уморени и безпътни, но I-Jing, с присъщо за дете удивление и любопитство, се наслаждава на вибриращата столица и изследва неподозираните заложби на лявата си ръка, превръщайки се в неустоима малка джебчийка. Действието прелива в мелодраматична и неловка фамилна вечеря, на която нагнетеното напрежение провокира изплуването на скрити тайни и чувства за вина, накърнено достойнство и огорчение. Въпреки изобилието от ежедневни турбуленции, Левичарката е позитивен филм, белязан от разпознаваемия Sean Baker-ов стил – никога упрекващ, но винаги грижовен към своите герои.

Иконичният Godard от ранните 60-те на миналия век носи слънчеви очила дори на кино, парти или вечеря, за да излъчва мистика, дистанция и интелектуално надмощие. Това е и един от знаковите детайли, съвършено пресъздадени в другия изключителен филм на Richard Linklater за 2025. Филм за създаването на филм е доста смел ход от страна на режисьора, който в една и съща година показва две исторически биографични ленти. С помощта на (почти неизвестни) разкошни актьори, Новата вълна е педантично достоверен разказ за създаването на дебютния Godar-ов шедьовър До последен дъх, белязал раждането на френската нова вълна в киното. Отвъд напълно идентичното възкресение на героите и атмосферата в Париж от края на 50-те години в черно-бяла естетика, филмът на Linklater доближава и до митологизираните журналисти и критици около култово списание Cahiers du Cinéma, разкрива техниките на Godard (стъписващо автентичeн Guillaume Marbeck) и умелото жонглиране с доверието на актьори и продуцент за съхраняване на собствената му визия. Носталгичната и стилна възстановка на минималистичния снимачен процес представя Godard като  самонадеян манипулатор, който избягва да спазва графици, обича да черпи вдъхновение от мига, забавя хладнокръвно снимки при липса на увереност, че има да разкаже, подхлъзва актьорите в импровизации, опоетизира локациите и подава идеи в движение. Спонтанен и изобретателен, неговата двусмисленост и обаятелност придават мисия и дълбочина на този на пръв поглед самоцелно очарователен филм. Новата вълна има 10 номинации за най-престижните френски филмови награди Сезар – щедър жест към безусловната любов на един американец към спонтанното и свободно, а не удобно и комерсиализирано френското кино.

Park Chan-wook продължава силната си серия покрай Решение да напуснеш (2022) с изключително забавна и умна екранизация на хорър новелата на Donald Weslake от Брадвата (1997). Сюжетът на Без конкуренция (оригинално oзаглавeн No Other Choice) се върти около притеснен семеен мъж от средната класа (Lee Byung-hun, суперзвездата от Игра на калмари), който остава съкратен от своята работа в Сеул и решава сам да направи малко свои си съкращения сред конкуренцията на ожесточения пазар на труда. Черната комедия на южнокорейския филмов факир е едновременно ужасяваща и задавяща от смях в най-неочакваните моменти (като тези с усилена силна уредба, пистолет и домашен взлом). Отчаяните времена изискват отчаяни мерки, няма как – късният капитализъм е абсолютно безпощаден и циничен до болка.

Пълнометражният дебют на Harry Lighton е деликатен, непретенциозен, смел и много мил филм, чийто хумор, нежност и емоционална дълбочина са удостоени с награда за най-добър сценарий в категорията Особен поглед в Кан миналата година. Романтичната драмедия на английския режисьор екранизира новелата Box Hill на Adam Mars Jones и нейната история за леко фрустрирания, но иначе тих и скромен млад мъж Colin (Harry Melling), чийто шаблонен живот се преобръща с главата надолу с появата на Ray (Alexander Skarsgård) – невъзможно привлекателен мотоциклетист, способен да го въведе сравнително бързо в съвременната БДСМ и гей култура. Pilion предизвиква представите за идентичност, страст, желание, интимност, контрол и доминация, балансирайки по красив и осъзнато провокативен начин между дълбоката си душа и хардкор сексуалност.

Най-добрата от четирите роли на чувствително харизматичния Josh O’Connor за 2025 е тази на смотан обирджия в бавно разгарящия се, топъл, деликатен и едновременно забавен и тъжен филм на Kelly Reichardt. 70-тарската поема на американската режисьорка очарова с още едно изследване на несретници и маргинализирани персони, а O’Connor е дяволски добър в превъплъщението си на забатачил се дърводелец, който трябва да се справи с последствията от глупавото решение да надскочи самия себе си и да оправи объркания си живот с кражба от музей за изкуство. Не ни дава сърце да се смеем с глас на подобен майсторски клас за лично самоунищожение, ама как не?

Свободният римейк на корейския филм Save the Green Planet! (2003) е още едно ексцентрично попълнение в творчеството на Yorgos Lanthimos, този майстор на дискомфорта, естетизираната жестокост и безпощадния хумор. Бугония върви с поредица от добре познати неловки въпроси за токсичността на корпоративния свят, конспирациите и параноята. Самият филм е дуалистично построен, завоалиран в алегории, понякога съвсем конкретен, но винаги забавен и приковаващ вниманието. Бугония е ожесточен двубой между две екстремни версии на популярни глобални архетипи. Теди (Jeesie Plemons) е вманиачен, отмъстителен и невротичен ляв екорадикалист/нихилист, посветен до самоотричане и мазохизъм на разкриването на истината. Мишел (Emma Stone) e достолепно Lanthimos-ко въплъщение на корпоративното зло с лъскави изцъклени очи, студенина и мизантропия. Ескалиращият между двамата двубой е гъвкав, хлъзгав и нееднозначен, защото и двамата отблъскват по различен начин, стигайки до крайности. Не липсват и изненадващи обрати – без значение дали си ги посрещнал с въздишка и Ех, знаех си! или зяпнал в удивление. When will they ever learn? пита безгрижно звучащата песен в брилянтната финална сцена, конкурираща по визуално изящество дори Сикстинската капела. Сцената е така ефектна и замайваща, че не е изключено да романтизираме края на света, докато я преживяваме.