Пролетта е време за почистване. Не просто на стаята, а на всичко, с което е крайно време да се разделим. Поне така смятат нашите приятели от Fashion Days, които подхващат кампания за борба с всичко токсично в живота, а не само в гардероба. Новата Boyscout колумнистка Мая Денева пък рови личния си опит, травми и страхове, за да синтезира кратък списък с идеи какво да изчистим, за да поканим новото в живота си. Така де, голямата раздяла не винаги е толкова фатална, колкото изглежда.
Едно от хитовите предавания в програмата на TLC е Вещомания: погребани живи – документален ТВ сериал за маниакални вещомани, които страдат от неконтролируем импулс да трупат и огромни количества непотребни вещи и развиват емоционална привързаност към тях. Освен да го гледам втренчено всеки път, когато ми попадне, от това предаване ми идва веднага да изрина половината апартамент.
Макар да съм далеч от подобни шокиращи състояния, Вещомания припомня, че разчистването на дома е необходимо не само, за да не затънеш в боклуци, но и за да не се тормозиш мисловно – всеки предмет вкъщи носи визуален шум и информация, която изморява и задръства. Отрупаните с предмети рафтове, намятаните върху столове дрехи, разхвърляните стаи, отворените секции и оплетените кабели са информация, която се регистрира постоянно от очите и анализира в мозъка. Така вместо място за защита и презареждане на батериите, домът се превръща в допълнителна точка за тихо напрежение.
Периодичното освобождаване от излишни предмети отключва заобикалящата ни енергия. В основата на съзнание, основано на мизерия, нямане и събиране на вещи, които някога ще потрябват, стои неспособност да даваме, а това от своя страна води до липса на лекота, а дори и до слаби финансови резултати и липса на кариерно развитие. Въпреки че е трудно, изключително трудно да се разделим с някои предмети заради мили спомени или някаква евентуална бъдеща полза, знайте, че това са просто вещи, към които се привързваме заради липси, травми или страх от неизвестното. Необходимо е да се освобождаваме периодично, за да не се погребем живи, един вид.
Нищо, че дори най-известният японски експерт по подреждане на домове и умове Marie Kondo признава, че нейният метод KonMari не винаги е ефективен след раждането на трето дете. Започнете още сега да се отървавате от излишните неща, като ги изхвърляте с любов и благодарност. Мерси за вярната служба и марш за рециклиране или в боклука.
Модерираната от психолози Facebook група БАЕП – Българска Асоциация за Естествена Психотерапия има близо 55 хиляди членове, които споделят ежедневно личен опит и професионални знания и търсят съвети и препоръки, свързани с емоции и житейски ситуации. Постовете маркират не само лични казуси, но и модели, в които много от нас попадат. Пример от последните дни: Изпитвам блокаж и паника да напусна работното си място, на което не се чувствам добре. […] За първи път съм на място, където 90% от хората са враждебно настроени. Винаги си намирам сродни души, но тук са дефицит и вече ходя с нежелание на работа. […] Един от страховете ми е, че съм почти на 30. Oбзе мe тревожност, че времето си тиктака, а колкото и да опитвам да си подредя живота, да градя кариера, да имам позиция, все не става.
Съчувствам на анонимната млада дама заради ситуацията, в която е изпаднала и си мисля колко ли от нас са в същата. Работата, била тя в офис, или на свободна практика с несвободни отношения, е един от най-ярките примери за попадане в капана на страха и уж комфортната зона, от която се излиза трудно. Работата не е и не трябва да е само част от деня, след която започва истинският живот. Работата е съществена част от живота, наш съзнателен избор с прилещите му задължения. Нужно ли е да стоим на всяка цена на място и в отношения, които още с отварянето на очите ни парализират в леглото, а щом някак се доберем до офиса, забиваме слушалки в ушите и се втренчваме в екрана като пред портал за спасение? Зад навика да останем някъде, въпреки симптомите на тялото – първоначално шепнещи в мозъчната кутия, а после и направо викащи, стои старият модел на страха от неизвестното. Какво ще се случи? Взех ли правилно решение, по дяволите? Ами ако на новото място е по-зле?
И така – минават месеци и години в страх да не изгубим играта, в която сами определяме правилата. Страхът блокира всеки наш ход, изяжда жизнената сила, замъглява свежестта на интуицията и ни връща на първото квадратче. Едно най-важните изчиствания е раздялата със страха. Нищо не е толкова страшно, колкото изглежда. Нито пък толкова страшно, колкото представата за него. Вселената пази гърба ни, по дяволите, а ние сме способни да се изправим срещу всичко, което се изпречи на пътя.
Да започнем с осъзнаване на връзката с тялото, което ни говори през цялото време и ни насочва. Слушайте го по-често с повишено внимание.
Наскоро преминах през физическа и духовна практика, последвана от среща с терапевт. Е, как беше? – попита ме искрено той. Казах, че не съм вярвала да е възможно човек да се чувства в пълен покой, но ей на, три дни бях точно в такъв. Ще го обясня по следния начин: случи се да ми повишат тон и точно когато по навик се колебаех дали и аз да избухна, усетих, че насрещната чужда емоция стига до гръдния ми кош, но не пробива по-навътре, за да нахълта в сърцето както обикновено. Ами, това – каза терапевтът – са границите.
Останах с широко отворени очи, защото тези думи ме накараха да разбера какво се е случило. Нищо в начина ми на общуване не се бе променило, продължавах да се срещам със същите изнервени и оплетени в собствените си проблеми хора, но техните реакции не ставаха мои и аз, поне за три дни, не позволявах да нахлуват в собственото ми пространство, така че да ме изкарат от него и да се блъсна в насрещния.
Ако смятате, че в живота ви се намесват прекалено много външни фактори и поставяте другите пред себе си – спрете. Сложете нови крушки на своите стопове. Здравите граници и разумното съхранение на ресурсите, разпознаването и ограничаването на общуване, което ни тласка към емоционална и физическа зависимост; разграничаването от комуникация с преднамерено пренебрегваща или манипулативна функция – от там започва личното ви съхранение. Дотук означава да се съобразяваме с времето, енергията и потребностите си без срам, вина и страх, а с осъзнато уважение към другите и техните лични граници.
Изчистете навика да реагирате и да поставяте собствените си потребностите на второ, трето и десето място. Първо кислородна маска за себе си, после и на останалите.
Screwing up Several Things at Once е меме, с което се срещаме често, за да ми напомни през смях как тъкането в няколко таб-а едновременно не е особено ефективно. Неврологични изследвания от последните години сочат, че нашият мозък се затруднява, ако върши две или повече умствени задачи едновременно. Ние всъщност превключваме вниманието си напред-назад и всеки път, когато преминаваме от слушане на музика към писане на текст или разговор с някого, мозъкът изключва и включва отново – уморително действие, което води до грешки и загуба на концентрация и в крайна сметка отнема повече време, отколкото ако задачите се изпълняват една по една. Според когнитивния учен от Мичиганския университет д-р David E. Meyer, почти всяка задача използва едни и същи канали на обработка на информацията. Непрекъснато възникващият конфликт между задачите в мозъка налага да изберем само една, върху която да се съсредоточим.
Мога да отговарям на имейл, докато говоря по телефона, в единия таб дооформям презентация, а в другия избирам нови обувки за детето. А някъде там свири музика, както винаги. Едно от намеренията ми за пролетта е да се изчистя от този вреден навик и да се занимавам само с една задача за определен отрязък от време с цялото си внимание, любов и фокус.
Как възнамерявам (евентуално и без паника) да го постигна: определям и приоритизирам важните задачи за деня и седмицата; изключвам месинджъри и нотификации, които ме разсейват; имейлът не се проверява на всеки три минути; задължително предупреждавам колегите да ми осигурят време, без да нахълтват в стаята с поредната гениална идея, нито да ми танцуват с ръце във въздуха, за да споделят какво пак е направил колегата-идиот; приоритизирам и комуникацията с важните за мен хора; когато съм на среща, посвещавам цялото си внимание на нея и водим разговори, а не редуващи се монолози. Всичко това трябва да се приложи за всяко наше действие, преди да сме се превърнали в третостепенни герои от The Last of Us: Последните оцелели.
Когато погледът ми попадне на дреха отпреди няколко години в гардероба, съзнанието ми веднага ме отпраща към момента, в който е била върху мен. Добрият спомен за идеалното тегло от 47 килограма ми носи добро настоение или обратно – пуска студен ток по кабела на спомена и удря нерва на средния пръст. Интимната ми връзка с дрехите винаги е била свързана с личното ми преоткриване. Различните аутфити ми осигуряват най-забавния и лесен начин да открия още един ъгъл в огледалото, без да съм крива. Свързвам се с нови ситуации и усещания, продължавам да се учудвам и да откривам по детски неочаквани нишки и цветове. Но за да поканим тези сочни и свежи настроения в живота и да отворим пространство за нещо различно и надграждащо, първата задължителна стъпка е да се разделим с всичко старо и излишно.
Освободете се от онова, което стои за друг път, някой ден или защото навява хубави спомени. Ако са нови или добре запазени, предайте нататък: (по)дарете, рециклирайте, продайте. Ако не стават, просто изхвърлете. Същото важи и за детските дрехи, ако сте родител. Поне един рафт в гардероба или две вакуумирани торби са пълни с разтапящи сърцето бебешки екипчета, нищо че вече е на десет. Ако не планирате още деца, по-добре се разделете със сантименталностите и предайте нататък. Две-три неща за спомен, останалото е по снимките.
Винаги върша нещата за много добър 5, Имам изключително ниска жизнена енергия, Така и не се специализирах в една област, за да стана перфектна в нея, а се разпилях между десетки, Вече не мога да започна отначало – това са само някои от личните ми мисловни модели, повтаряни безсъзнателно, утвърждавани постоянно и превърнали се в навици. Те доминират в ежедневието, защото непрекъснатото им въртене ме е накарало да им повярвам искрено. До тази пролет, когато ги разпознах като наистина вредни и задушаващи кули и реших да ги срина, за да изляза на свеж въздух.
Всички ние сме жертви на своите възгледи за света и органичаващо мислене, на автоматизирани вярвания и реакции, с които се отъждествяваме, на програмите, които ни казват: Аз съм това и съм си такъв. Но дали това е вярно? Постоянните мисловни модели създават това, което преживяваме. Ако вярваме, че не можем, че не ни бива, че не сме достойни за чиста и споделена любов, че няма да говорим перфектно чужд език, нито да се научим на ново умение, разбира се, че това ще се случи. И ще е вярно.
Чувате нещо повтарящо се между ушите? Ако не ви харесва, направо го спрете. Защо трябва да си повтаряте какъв нещастник сте? Обичайте се като малко дете и се поощрявайте, защото промяната на мисловната матрица променя и преживяванията – така се разделяте с ролята на жертва и откривате собствената си сила. Това последното го е казала Louise Hay, не аз. А едно от седемте правила за емоционално здраве на световно известния психолог, лектор и автор Lise Bourbeau гласи следното: Бъдете внимателни към собствените си мисли. Не забравяйте, че не можете да контролирате това, което мислят, говорят или в което вярват другите хора. Но пък нищо не ви пречи да сте стопанин на собствените си мисли.
Понякога ги наричаме токсични (личности и ситуации), които не просто не добавят стойност в живота, а ни връщат назад към някое по-лошо място. Понякога участваме в срещи и разговори, по време на които изпитваме съпротива да присъстваме и дори да отворим устни за звук. Друг път се въвличаме в ситуации, в които обект на дискусия е човек, който не присъства, или фокусът принадлежи към нарцистичната персона на масата. Обсъждаме, критикуваме, порицаваме, говорим с отрицателен знак – да се лее хейт. По-добре да изберем да не сме част от тях. Очите и интуицията отново на четири – много често попадаме в подобни ситуации от страх да не бъдем отхвърлени и да не ни изоставят първи, затова предпочитаме да изградим усещане за фалшива общност и безопасност.
Научете се да ги разпознавате и да отсявате околните с един аршин – този на автентичната любов, а не с Fake Plastic Trees по Radiohead, да си партнирате добре сами, да не оставяте да изграждате усещането за ценност само въз основа комплиментите на другите. Не е необходимо да толерираме тези, които ни нараняват. Не се притеснявайте от разделите с хора и ситуации, в които обичта отсъства.
Има ли нещо интересно днес? Петък около 5-6 следобед. Обикновено тогава някой приятел се обръща с подобен въпрос, разчитайки на високоефективното ми умение да филтрирам Facebook календара с Events/Local/This week, за да му подскажа къде да оправдае запиването си този уикенд.
Да, често има събития, заради които си струва да се дехидратираш качествено и да споделиш часове с приятели и общност. Друг път обаче вечерите се превръщат в навик и нищо особено, скука, насилие върху позивите на тялото да остане в покой, вместо да прекара поредната тежка вечер с алкохолни напитки и ниско продуктивни разговори и движения. Излизането петък и събота се случва по инерция и като странно вътрешно задължение, заради страха да не изпуснеш нещо и усещането, че някой някъде винаги се забавлява. А това не си ти.
Свободата, Санчо, е да избереш дали да го правиш от собствена потребност или от неизречен натиск.
Забелязвали ли сте колко хора зациклят в музиката на 70-те, 80-те, 90-те и спират да откриват, че и след тях хората са продължили да създават слушаеми мелодии. Личната ми теория е, че човек остава във времето, в което е бил млад, слаб, красив, по-безгрижен и в безопасност, и музиката е само част от пасторалния пейзаж.
С напредаването на годините лекотата често изчезва, а данъкът е за колата, доходите, апартамента. Миналото остава онова ефирно пространство, в което се потапяме, за да си повтаряме колко добре сме били. Или пък се връщаме там, където можем да разиграем възможните си други ходове или да извъртим една и съща травмираща история, докато не се слеем с нея. Сюжет, в който сме били в главната роля на презрени, подигравани, отхвърлени и залостени в негативната повтаряемост, докато смъртта ни раздели от самите нас. Или повторението на омразата и таенето на болезнени спомени ни доведе до болест.
Изчистете миналото с осъзнаване и го оставете там, където му е мястото – далеч назад. Паметовото минало е от огромно значение, но преди всичко с неговата интеграция, която да ни помогне да продължим с живота си – сега и там някъде в бъдещето, което още не е дошло.
И съвсем практично: колко дублиращи се кадри и излишни видеоклипове имате в телефона и своя лаптоп? Няма нужда да ми отговаряте – знам, че са много. Отделете ден-два-седмица, за да разчистите паметта от всичко излишно. Не за друго, а за повече прегледност на живота, повече място за нови моменти и кристална яснота какво е важно и какво трябва да замине в коша.
Публикацията излиза с подкрепата на Fashion Days България.
