Christian Dior е може би последният моден дизайнер с практична мисия – да използва красота и елегантност, за да изкара Франция от ужаса на войната. Казано другояче, да инсценира и костюмира нов Бел епок, който да приключи с миналото и да вдъхнови възможно бъдеще. Затова и революцията на именития френски дизайнер се нарича New Look. Като отстраним денима, бикините и минижупите обаче, демократичната прет-а-порте конфекция си остава анонимна, докато големите дизайнери след Втората световна се ориентират към луксозни пазари, доминирани най-вече от парите на новобогаташи, използващи десетилетията на икономически бум, за да инвестират в острови на символно изобилие.
Подозирам, че Helmut Newton добре разбира едновременно комичните и трагичните аспекти на това занимание, което му позволява да работи отлично не само като моден фотограф, но и като пищов под наем. Последната изложба на покойната легенда в берлинския музей на фотографията е посветена именно на комерсиалната му работа за именити клиенти, представена чрез повече от 200 кадри под името Brands. Newton снима за Yves Saint Laurent, Chanel, Givenchy, Аnna Molinari, Blumarine, Neiman Marcus, Lavazza, Philip Morris, Dannemann Volkswagen, Swarovski, Bayer и много други – разнородна групичка, която остава очарована и неумолимо привлечена от фантазията и естетиката на фотографа и негово прозорливо око, което е наясно с динамиката на този затворен и далечен по онова време свят.
Неизненадващо, подобно на неговата работа за списания, комерсиалната фотография на Newton за луксозни марки отново е фокусирана върху ексцеса и безмерността на разхищението. Често пъти изобилието най-добре осветява безсмислеността на живота, доведен до границите на материалното благо без изход към абсолютно щастие. Луксът провокира безсмислие, но не само като нихилизъм и апатия, но и като сладостно бягство от всички земни, битови и житейски мисли, които владеят човешката душа.
Newton има изключителния талант да вижда хумор и лекота в безсмислието, но и вкус да разпознае своеобразния телос на съществуването, да флиртува и да ухажва този иначе циничен парадокс – да бъдеш богат в свят на бедни. В служба на лукса и търговското му послание, фотографът използва драматични наративи и радикална красота, чиито съюз често превръща кадрите му в мигновено разпознаваеми образи, фокусирани върху голото женско тяло. Тъй като Newton отказва да се занимава с психология, образът на вътрешния живот на жената, чиито посланици тук са най-съвършените модели, е случен така, че виждам в кадрите обекти, не хора, а маски – перфектни създания, откъснати от хаоса на душата. Със сигурност това помага за комичната, но симулирана като сериозна арогантност на лукса.
Susan Sontag разпознава в това редуциране на жената до тяло мизогиния. Аз обаче не смятам, че става дума за унижение, а за трик – по-лесно е просто да употребиш един обект за тотем, а обсесията на Newton с красотата на женската форма няма аналог сред неговите съвременници. Образите в неговите кадри са преди всичко съблазнителни, жените са гравитацията на желания и копнежи, които, признавам, имат и своя плашещ, застрашителен потенциал. Някои от поръчките са използвани за билборди, които превръщат моделите буквално в гиганти, доминиращи с лекота своя воайор.
Освен с хумор (почти винаги съм нащрек за добър виц и неудобна усмивка), Helmut Newton работи и с образи на насилие, но много рядко буквално (както в сериите с папараци или митничари). Абстрактното насилие, което се разчита клиширано като вкус за садомазохизъм, всъщност е символен похват, който драматизира и радикализира образа така, както контрастната светлина се изпозва за същото на техническо ниво. Брилятно е как и в комерсиалната фотография на Newton всички тези инструменти (хумор, насилие, контраст, драма, обективиране на жената) функционират в завършена хармония, чрез която всяка снимка едновременно привлича и отблъсква, разсмива и нагрубява, съдържа надменна поза, но и самоирония, смущава, заплашва.
Макар да работи за толкова взискателни и нарцистични клиенти като луксозните модни (и други) марки, смайващият авторитет на Newton често му позволява пълната артистична свобода дори да твори в обсега на собствените си мании и воайорски видения. От всички кадри в Brands единствено тези за Yves Saint Laurent са с изцяло облечени модели – вероятно изрично изискване на дизайнера. Дори и с подобна предполагаема външна намеса, Newton притежава изцяло кадъра. С безапелационния контрол, абстрактното насилие има и друго измерение – тоталното доминиране на фотографията от фантазиите на автора.
Често фениминистичният агрумент в полза на творчеството му вижда жените в него като властни и силни, упражняващи ексклузивно естетическо и сексуално надмощие над мъжа, а понякога и над други жени. Според мен обаче, в крайна сметка това е фантазията на Newton да инсценира жени, които имат визуалния и драматичен потенциал да го доминират, което е отново привилегия на абсолютната му власт над кадъра и неговите внушения.
Голямата част от снимките са правени в Монако и неговите ривиерни околности. Макар да притежава апартамент в един от небостъргачите на княжеството, Newton често се оплаква колко е скучен животът в Монако, особено ако си воайор: години наред може да не видиш съседите си, камо ли да станеш свидетел на нещо възбуждащо. Скука, но очевидно с моменти на вдъхновение, тъй като Newton експлоатира твърде успешно трите основни характеристики на Монако – слънце, вода и бетон. Тези три елемента принадлежат на контрастен свят, който би изглеждал дълбоко объркващ за всеки страничен наблюдател и чужденец. От една страна е брутализма и грубостта на безпределния бетон в неговата вертикална мощ, а от друга – непосилната лекота на Френската ривиера и нейният нежен бриз.
Монако е някакси точно по средата между ужас и блян – още една причина повечето му жители всъщност да живеят на други места. Този контраст обаче подхожда на Newton-овия визуален наратив. По-драматично нещо от слънчевата светлина няма, особено когато пада в близост до крайводните Алпи. Сблъсъкът между бетона и мекотата на женската кожа в нейната скулптурна твърдост е опияняващ. Освен това Монако кореспондира и с още едно измерение на фотографията на Newton – изключителната статичност на образите, където дори сръхрежисираните движения са вид напрежение.
Освен реверанс към художествените качества на комерсиалната фотография на Newton, Brands е реверанс и към фотогеничността на един иначе грозноват рай – статично място с минимална растителност и никакъв намек за възможен хаос, което постига своя адреналинов връх по време на кръга от Формула 1 – пълен антипод на вцепенеността на Монако.
Малко след като прекарвам доста време пред двете най-впечатляващи (поне за мен) снимки от изложбата (рекламата за парфюм на Givenchy, в която строителен работник от Монако тушира знойното лято с парфюм по голия си торс; автоеротичната реклама VW Констенурка, опакована в черен тексти като секс играчка), имам удоволствието да разменя няколко думи с д-р Matthias Harder, директор на Фондация Helmut Newton и автор на един от предговорите в антологията към изложбата, издадена от Taschen.
Helmut Newton нарича себе си пищов под наем – иронично и цинично самоосъзнаване спрямо неограничения му потенциал да създава поръчкови изстрели.Кое в неговата естетика подхожда така добре на комерсиалната фотография ? Matthias Harder: Newton развива своя личен стил още през 60-те години и впоследствие го адаптира към променящия се дух на времето. Освен това, чрез провокативния си и иновативен образен език, той успява да изпревари тенденциите. Това е основната причина за десетилетия успех чак до смъртта си, белязани от постоянен кариерен подем. Повечето други фотографи не могат да се похвалят със същото. Модните списания и марки са се обръщат към него, тъй като винаги е способен да създаде нещо ново, вълнуващо и изненадващо. В модната фотография, неговоото основно поле на изява, Newton създава подходящи образи със своите интепретации на съвременната мода: казано по друг начин, той визуализира дрехите, като успява да предаде тяхната същност в съчетание с безвременна елегантност и интересен наратив.
Често пъти неговата фотография ми се струва лишена от нюанси, всичко е по-скоро в контраста на крайностите между власт, секс, лукс и перфектни тела. Това неуморно производство на радикално съвършенство го прави незаменим през 80-те и 90-те. По какъв начин образите в настоящата изложба превъзмогват контекста на тези десетилетия с разточително консуматорство, за да опазят своята връзка с настоящето? Точно така, Newton става известен със своята хладна черно-бяла естетика, представена в изключително успешната му книга Big Nudes (1981). Първото издание на неговото голямоформатно списание Helmut Newton’s Illustrated пък се казва Секс и власт. Спрямо поръчките от различни списания обаче, от 60-те години нататък той започва да снима и в цвят и представя света такъв, какъвто е, и естествено такъв, какъвто го вижда – именно луксозен и чувствен. Паралелно с рекламната фотография, Newton снима и модни фотосесии за списания. 80-те и 90-те са белязани от повече работа за клиенти като Yves Saint Laurent, Thierry Mugler, Blumarine, Wolford, Swarovski, Villeroy & Boch и други. Стилът му се променя спрямо духа на времето – образите стават все по-агресивни и богати на контрасти поради масовото навлизане на модната реклама в открита градска среда. Интересно е, че кадрите от изложбата Brands несъмнено биха могли да бъдат използвани успешно и днес, тъй като фотографията на Newton очевидно остава актуална извън времето.
Споменавате как Newton използва много малка част от комерсиалната си фотография за своите изложби и печатни издания. Каква е причината за подобна автоцензура отвъд евентуални ограничения на авторските права? Как така автоцензура? Доколкото ми е известно, Newton никога не се е самоцензурирал. Разбира се, не е публикувал всичко, а само селекция от комерсиалната си работа, подходяща за представяне в нов контекст. Newton е вероятно най-публикуваният фотограф на всички времена, а изложбите му както при нас, така и в чужбина, привличат хиляди. В тези експозиции присъстват фотографии, поръчани от различни издания – Vogue, The New Yorker, Vanity Fair, Playboy, също и календарите на Lavazza. Авторските права си остават винаги в Newton, а в момента за тях се грижи нашата фондация.
Коя е първата ви среща с фотографията на Helmut Newton? Имате ли спомен как сте се обвързали преди всичко естетически с неговата работа, което евентуално е довело и до професионалния избор да се посветите на неговия архив? Мисля, че още в тийнейджърските си години се срещнах с неговата работа, подобно на много млади хора от моето поколение. Когато човек се интересува от фотография, няма начин да заобиколи Newton, особено през 80-те, какъвто е случаят и днес, чрез изложбите на нашата фондация. Като начинаещ историк в края на моето обучение се занимавах много интензивно с фотография, което по онова време все още беше нещо екзотично. След няколко опита на различни места, през 2004 се озовах във фондацията и бях назначен за куратор лично от него. И така до днес. Доставя ми огромно удоволствие да се занимавам с неговата разкошна и несравнимо богата работа и архив. Така и озаглавих голямата Taschen монография, публикувана по повод стогодишнината от рождението на Newton като допълнение към едноименната изложба Legacy. В момента е във Виена, след което заминава за Милано.
Helmut Newton. Brands е в берлинския музей на фотографията (и централа на Helmut Newton Foundation) до 14 май. Повече информация за изложбата има тук.
