Музиката гъмжи от какви ли не истории, но нито една друга не наподобява тази на Talk Talk.
Основаното през 1981 лондонско трио се влива в ню уейва съвсем естествено, за да го напусне малко след като допринася за епохата с песни като Such a Shame, It’s My Life и Life’s What You Make It. Получава се парадоксът, че най-силните им албуми не са онези с най-големите хитове, а дори в най-радиофоничните им песни се крият литературни препратки, критика към религията и изправяне пред личните демони. В края на 80-те Talk Talk вече записва ескпериментални албуми (на свещи), които поставят основите на пост-рока.
Още преди издаването на финалния си албум Laughing Stock през 1991, групата вече напълно се е отказала от турнетата – според Hollis, концертните изпълнения не могат да повторят това, което са постигнали в студио, а изграденият перфекционизъм винаги ще е една идея по-изкривен от живото изпълнение. Hollis не се изкушава да концертира дори след като издава единствения си едноименен солов албум през 1998. Музиката в него е изцяло подчинена на философията, че ако не можеш да изсвириш една нота правилно, няма нужда да прибягваш до втора.
Следващите две десетилетия са обгърнати почти от пълна тишина – Hollis не дава интервюта, не участва в никакви странични проекти, няма и нито една актуална снимка. През годините най-активната част от групата си остава басиста Paul Webb, който има записва албум с Beth Gibbons (Portishead) под пвевдонима Rustin Man през 2002, последван от още един в началото на този февруари.
Във време, в което носталгичното минало постоянно напомня за себе си, за да обере последните възможни приходи, Talk Talk не изпитва нужда от многократни преиздавания и специални издания на своята дискография, компилации с неиздавани песни, а за събиране така и никога не се отваря дума. Творчеството на групата си остава напълно консервирано във времето. Но влиянието на Talk Talk продължава да личи видимо в почти всяка група, която се осмелява да излезе отвъд първоначалните си граници. No Doubt, Placebo, White Lies, Weezer, Nouvelle Vague, Myslovitz са само малка част от известните имена, които записват техни кавъри.
На фона на останалите 80-тарски групи, Talk Talk преодолява своето десетилетие по най-радикалния възможен начин – Hollis, Webb и барабаниста Lee Harris просто напускат мейнстрийма, без да се трогват, че решението им е определяно за комерсиално самоубийство по онова време. Няма проблем, по-добре да си останат с влиятелната музика и не по-малко специфичните сюрреалистични обложки на James Marsch.
Надеждата, че тройката отново може да се събере отново заедно след разпадането на групата в началото на 90-те угасва със смъртта на 64-годишния вокалист и основна креативна сила Mark Hollis, които умира на 25 февруари след кратко боледуване. Макар творчеството на Hollis и Talk Talk рядко да е било на фокус у нас, има десетки родни музиканти, които се вдъхновяват и споделят тяхната сензитивност:
Анна Бо, композитор и музикален селектор: За първи път срещнах музиката на Talk Talk покрай саундтрака на филма Дони Дарко и съпътстващия го new romantics revival. При по-задълбочено слушане останах силно впечатлена от текстовете и емоцията в гласа на Mark Hollis, най-вече на живо – като въздействие мога да го сравня само с Mark Burgess (The Chameleons) или Trent Reznor. Неочаквана загуба, случваща се във време, в което хората като че ли все повече мислят и все по-малко чувстват.
Константин Тимошенко, кийбордист на Help Me Jones, театрален композитор и музикален селектор: Talk Talk са една от любимите ми банди. За първи път ги чух около 1988-1989. Албумът The Colour of Spring промени идеята ми за поп музика – разбрах, че тя може да бъде както психиделична, така и интелектуална. Аранжиментите са толкова прозрачни, че усещаш въздуха в студиото. Винаги съм уважавал решението на Hollis да не се занимава с шоубизнес. И разбира се, Help Me Jones сме много повлияна от Talk Talk.
Благослав Анастасов, вокалист и китарист на Hayes&Y: Без Mark Hollis и Talk Talk нямаше да има Hayes & Y в сегашния ни вид. Песента, която отвори много врати и промени много неща за нас – Always So Simple, Always So Cold е директно повлияна от It’s My Life на Talk Talk. Смятам, че влиянието му продължава да е адски силно и днес и това се забелязва в много актуални групи. Ще му бъда вечно благодарен.
Максим Мокдад, архитект и част от дуото OOHS!: Открих музиката на Talk Talk почти десетилетие след като групата вече бе спряла да съществува. Крехкото ми его на слушател, отраснал след вододелната 1991, ме караше да поглеждам със съмнение към канонизираните групи от предходната епоха. Звукът на Talk Talk, през последните пет години на тяхното съществуване е земен, тактилен, разстилащ се към безкрайни хоризонти. Докато по-абстрактните съвременници на групата обгръщат слушателя в облаци от топла пара, Talk Talk ни подканват да се пуснем по бавното течение на река, чиито кристални води разкриват невероятната красота на дълбините. Всяка нота е пропита с пасторалната, почти езотерична, меланхолия на следвоенните деца на средната класа като Robert Wyatt и Nick Drake. Песните са така органично сплетени, че да звучат като моментен продукт на група музиканти, които реагират изцяло инстинктивно на разгръщащата се пред тях композиция. Музиката на Hollis винаги е била наситена с кътчета покой, в които той се опитваше да изчезне. Накрая пространството между нотите го погълна завинаги.
