Възмутен и огорчен. Това е. Saul Williams не трае и минута от булшита на глобализацията и безхаберното, но лицемерно заличаване на човешкото на тази планета. Първите неща, които ще те попита на вечеря в София, са нивата на заплатите в страната – за учители, лекари, политици. Световен гражданин и енциклопедист, от две десетилетия афро-Strummer, застъпник, хуманист, левичар по убеждения. Тъгувахме за Bernie Sanders, да. И как да е иначе, след като MartyrLoserKing, завръщането в протеста за майстора на редена реч, поставя началото на серия от албуми, комикси и филми, в чийто център е миньор от Бурунди, хакер-революционер, с никнейм-тъжна заигравка с духовния (и надлежно застрелян) лидер от миналия век. От колтановите мини към мобилните комуникации и интернет и напред, напред, напред. Това е албум, който те подтиква. През 90-те по този начин Rage Against The Mаchine спечелиха всеки. Тъжното е, че тогава нямаше толкова ярко изразени чудовища. Сега са много, знаем ги по малко и фамилно име. Но сме застинали – в къде удобния, къде единствено възможен ступор. И там, дълбоко, под пластовете вкаменена същност, сме натикали бунтарите в нас. Хакерите. Последната надежда на Saul Williams. Тях зове да се надигнат. И да направят нещо. Ей така, да се пробват. Иначе е ясно. Краят е някъде тези дни.

Ако пиете едно хапче и тръгнете на разходка из най-добрата съвременна инди музика, която затваря в една стая електроника и арендби и ги кара да правят неприлични неща заедно, някъде по координатната система в триъгълника между FKA twigs, Junior Boys и Roisin Murphy ще намерите Jessy Lanza да полу-шепне, полу-пее над синтезатора си. Вторият албум на канадката предлага още от онова супер яко, лъхащо на похот и пот, пълзящо синтезаторно електронно с привкус на арендби, фънк и приповдигнати, експериментални бийтове, но след пореден левъл ъп. Записан с помощта на традиционния й вече колаборатор Jeremy Greenspan от Junior Boys, Oh No е толкова добър в преосмислянето на хаус, диско и поп, че затваряме очи за непростимия пропуск да включи миналогодишното You Never Show Your Love в албума.

Douglas Dare те вкарва в атмосферата на втория си албум още от обложката. Оттук нататък нещата не са лесни. Това е един от албумите, на които трябва да отделиш време. Ще му се отрази добре, ако го разходиш, но не трябва да е по шумни места. Можеш да си го пуснеш и вкъщи, но не трябва да правиш друго. Ако проявите търпение към него, то ще бъде възнаградено. Край на сериозна връзка и проблемен прием на хомосексуалността му в семейството му са двете теми, които маркират албума въпреки първоначалното нежелание песните да са в тази посока. В някои от тях (особено в New York и Stranger) се прокрадва нещо от Talk Talk – една от групите, които така старателно са изградили отделен свят, че е трудно да вземеш нещо от техния в собствената си работа. Douglas Dare обаче успява, с равни дози виртуозност и минималистичност в правилните моменти. Aforger е от албумите за цял живот, а Oh Father – една от песните, които нямаш идея как някой има силата да изпълнява всяка вечер.

Както си личи от заглавието, просто един странен и крив албум, който хем прилича на нещо, хем не прилича на нищо. В първия момент си мислиш, че слушаш поредния ревайвълистки сайкъделик рок албум и си направил най-голямата грешка в живота си, защото означално мразиш миризливите хипита, които тровят земята с киноените си, боси, кални крака, а то се оказва, че слушаш турбо-фолк версията на Удсток от 2038. Слушай ме, новият на Kings of Leon не става, пусни си това. Даже новият на Kings of Leon да ставаше, пак си пусни това. Даже на Гери-Никол новата песен да ставаше— пак. си. пусни. това. P.S. Супер е.

Компилациите обикновено са онези недраги далечни братовчеди на албумите, които не се радват на особена почит и признание. Е, в историята има и достатъчно добри примери, които показват, че точната селекция е способна да направи чудеса. Поредицата DJ Kicks на !K7 Records вече над 50 пъти дава от добрите примери, а 51-вият бе дело на хаус легендата от Детройт Кenny Dixon Jr., по-известен като Moodymann. Обикновено от него очакваме сбор от мазно, мръсно диско и дийп хаус, който да се рови за тръпки някъде дълбоко във вените. В компилацията му обаче има толкова изненади, че според някои теории на конспирацията, той или е дал на друг да се занимава с подбора, или просто се е излигавил. Да, ама не.

Свидетелите на неговите сетове познават способността му да мине през Nirvana, White Stripes и Led Zeppelin преди да премине в онези честоти, които удрят в петите или пък те карат да си мислиш за диско парти с кънки. Въпреки че казва: Hell, I thought Kraftwerk was four niggas, Moodymann е ужасно наясно със състоянието на околната музикална среда. Затова прави убийствено добра комбинация от 30 части, преливаща между ъндърграунд хип-хоп (DopeHead), соул с вокодер (Talc), норвежки джаз (Beady Belle), психеделия, грууви, латино и бразилска музика, парчета на Flying Lotus, Little Dragon, Julien Dyne. Някъде по средата bpm-ите навлизат в диско територия, но само няколко минути по-късно следва рязък завой към самотната китара и гласа на Jose Gonzalez, а после флуктуациите от стил и темпо пак започват да подскачат между изпълнения като Grind на Les Sins, мрачен поетичен рецитал на Anne Clark на фона на пиано и прочутия ремикс на Solomun за Noir & Haze и тяхното Around. Без съмнение, компилацията на годината.

Седемгодишното чакане за нова музика от Maxwell си струваше. Заканата през 2009 за цикъл от цели три албума в рамките на една година не се сбъдна и без обяснение за забавянето, втората част о трилогията blacksummer’snight (заглавието на всеки том се отличава единствено по главните букви на една от трите думи) се появи тази година. Завръщането на един от авангардите на нео соул движението от средата на 90-те, който заедно с хора като Erykah Badu, D’Angelo и Jill Scott преобърнаха черната музика, е глътка натежал с пушек и влага въздух и се нарежда сред най-солидните заглавия в и без това силната, ако и малко рехава дискография на мистериозния арендби трубадур. Любов, страст, желание, вярност: дванадесетте песни в новия албум не изследват нови територии тематично, но годините са оставили белези върху начина, по който Maxwell обича и желае, за да му помогнат да създава разкази за големи върху лежерни бийтове и упойващи мелодии. Maxwell винаги е странял от светлината на прожекторите, когато е далеч от сцената, и не е търсил провокация, съсредоточавайки се вместо това върху създаването на зряло, автентично арендби с много душа, сексуална енергия и старателно ошлайфан завършек. Неслучайно името му днес не е магнит за кликове, а по-скоро бранд за ценители, на които отново дава точно това, за което са дошли.

Jordan Rakei e ново откритие от австралийската джаз сцена, който първоначално попада в радара на по-широката публика с парче на Disclosure. Скоро след това излиза албумът му Cloak, който има малко по-класическо звучене от всичко, което слушаме напоследък и ни връща към едни добри години с музиката на Jazzanova, Fat Freddy’s Drop и Mark de Clive Lowe. И все пак, към момента Jordan e част от лондонската ню джаз и lo-fi соул сцена, силно повлиян от музикални течения от последната декада като даунтемпо, но и новото звучене на съвременния хип-хоп, депресивен поп а-ла-James Blake, меланхоличните китари на Fink, странната електроника на Floating Points и фолк теченията, които вече преливат отвсякъде. Във всичко това, той вкарва много култивиран продуцентски и музикантски талант и силен вокал, който впечатлява, без да е особено характерен. С две думи: нежна и богата музика, която може да послужи идеално във вечерите само за двама + едно възможно звучене на съвременния джаз и соул, което е достатъчно поп и въпреки това за съжаление остава встрани от светлините на прожекторите в днешно време.

Предпоследният шедьовър на SchoolBoy Q си беше въздействащ и дълъг басов разказ за тъмния свят на успокоителни медикаменти с рецепта и тегавия живот на бандата Crips. Blank Face е още по-успешен опит за добре премислен хардкор гангстерски рап от човек, който допреди три-четири години бе най-обещаващият член на колектива TDE. За щастие, помитащият успех на Kendrick Lamar въобще не му се е отразил. Quincy Matthew Hanley си остава крал на непредсказуемите интроспективни речитативи и харизматични мелодии, които не успяват да потънат или да се обезличат на фона на многото гости в Blank Face, дори напротив. Q си остава най-запомнящото се присъствие във всеки един трак. Вездесъщият Anderson .Paak се включва убедително в едноименното Blank Face, Kanye West и Vince Staples подпират със силни и забавни речитативи, без да се опитват отчаяно да доминират, Miguel пък се разписва очаквано с креватното и леко не на място арендби Overtime. Дългото времетраене на албума също не го прави скучен – близо 75-те минути на Blank Face насаждат мрачната гангстерка атмосфера като никой друг албум в тази категория през годината.

След няколко сменени групи и различни прозвища Devonte Hynes продължава удобно да се отпуска в инкарнацията си Blood Orange и се разписва с псевдонима под трети албум след отличния Cupid Deluxe, който заедно с работата му за Solange го изстреля в А-листата и превърна в един от най-търсените продуценти на алтернативен арендби поп днес. Freetown Sound скромно разширява арсенала от звуци на Hynes от предшественика му – унасящи органични и синтезаторни мелодии, готини, минималистични бийтове и преплитащи се, емоционални мъжки и женски вокали, приглушени от доволно количество ривърб ефекти. Макар Hynes да е по-авантюристичен в употребата им, по-значимата разлика е тематичният диапазон на записа, който е значително разширен. В сърцевината на албума, кръстен на Фрийтаун, родният град на баща му в Сиера Леоне, стои темата за идентичността и по-конкретно афроамериканската идентичност, нейните корени, история и импликации в съвременния свят. Родителите му са на 21, когато се местят от Африка във Великобритания, а той е на същата възраст когато я заменя за Щатите. Hynes обаче не се взира само в свяота автобиография, а размишлява какво е да си черен в контекста на дневния ред на американското общество и пречупва изследването си през призмата на най-различни маргинализирани групи – жени, наркомани, сексуално различни. 17-те трака тук (по-малко класически песни отколкото импресии и интерлюдии) са сложни и наситени с препратки и контекст, заради които търпят повторно слушане и стават по-лесни за разбиране и възхищение с колкото повече внимание се слушат. Феминистка слам поезия, откъси от интервюта на афроамерикански мислители и писатели, носталгия по контракутлурни издания от шейсетте – Freetown Sound изисква от слушателя енциклопедични познания или поне няколко часа на компютъра, за да разкрие себе си. Но никога докрай, защото Hynes не задава въпроси и не предлага отговори – песните му имат по-скоро медитативен характер, захващайки една тема, за да се прелее в следващата. Макар да няма жена в музикалната индустрия, която да му откаже, този път за гост вокалисти са вече редовния му колаборатор Carly Rae Jepsen, легендарната Debbie Harry, Nelly Furtado и внучката на Bob Marley Zuri.

Тоя разговор го водя от три години с Boyscout. Горе-долу върви така… Аз: Айде новия Death Grips в класацията? Boyscout: Не. Представи си изненадата ми, когато тази година казаха да. И понеже казаха да и няма връщане назад – започваме. Death Grips е най-великата група на планетата. Не защото ще се хареса на майка ти или на сестра ти, а защото точно обратното. Death Grips e две спринцовки адреналин на гладно. Death Grips е ядрен синтез от интернет мемета. Death Grips е единствената група, заради която няма да си намериш гадже. Fuck гадже. Гадже не разбира истинското изкуство. Bottomless Pit е шестият албум на Death Grips, в който довеждат до съвършенство смесицата си от експериментален нойз хип-хоп пънк. Ако искаш да започнеш стремителния си ден с нещо, различно от мощен шот двойно еспресо – пробвай този албум.