Новият превод на Shakespearе-овите сонети е страшен

Ако беше жив, английският поет и драматург William Shakespeare щеше да навърши 452 години в началото на април. Уви, съдбата е имала други планове и едва ли ще попаднем на много неизвестни досега  произведения от величествения бард. Четвъртото столетие от смъртта му в Стратфорд на Ейвън обаче е повод за многобройни чествания, театрални постановки, забавни статии по темата как William е оригиналния шордички хипстър и нови луксозни издания на неговия величествен сонетен опус. Първи са редакторите на Изток-Запад, които преиздават класически първи превод на пълните сонети от Владимир Свинтила в симпатично джобно издание с корици от дърво (17 лева). Colibri надцаква с двуезично издание с твърди корици (28 лева) и оригиналния поетичен превод на Кирил Кадийски.

Разликата между двете издания въобще не е само в кориците и оформлението. Самите 154 сонета на Shakespeare са неоспорим връх на този поетичен жанр заради умелото пресъздаване на най-фините аспекти от човешките взаимоотношения и неумолимия ход на живота въобще. Именно като такива търпят и безкрайно число прочити и преводи. Слeд първия популярен превод на Свинтила и изискания пост-тоталитарен опит на Валери Петров, а също и не особено коментирания превод на Борис Мархолев и този на известната англицистка Евгения Панчева, Кирил Кадийски се осмелява за абсолютно нов подход към превода на оригинала чак след като е превел почти всички големи европейски майстори на този жанр. Докато предходните преводи еволюират постепенно към все по-голяма точност, Кадийски тръгва от точността и се движи към истинската поетичност. Иначе казано, човекът твори поезия, адекватна на оригиналното съдържание. Библиографско порно отвсякъде.

66
Tired with all these, for restful death I cry:
As, to behold desert a beggar born,
And needy nothing trimmed in jollity,
And purest faith unhappily forsworn,
And gilded honor shamefully misplaced,
And maiden virtue rudely strumpeted,
And right perfection wrongfully disgraced,
And strength by limping sway disablèd,
And art made tongue-tied by authority,
And folly, doctor-like, controlling skill,
And simple truth miscalled simplicity,
And captive good attending captain ill.

Tired with all these, from these would I be gone,
Save that, to die, I leave my love alone.

Да бях умрял! До гуша ми дойде
с достойнство да се перчи лицемерът,
богатият от бедни да краде,
нищожества с почтени да се мерят,
да е в бардак девическата чест
и ученият, унизен, да проси,
и ситият под маска на злочест,
и много често болен здрав да носи,
и доблестният – в хорските крака,
и правият да си криви душата,
и словото с намордник все така,
и правдата – слугиня на лъжата.

Изчезнал бих, но как така в калта
сама да изоставя любовта?

130
My mistress’ eyes are nothing like the sun;
Coral is far more red than her lips’ red;
If snow be white, why then her breasts are dun;
If hairs be wires, black wires grow on her head.
I have seen roses damasked, red and white,
But no such roses see I in her cheeks;
And in some perfumes is there more delight
Than in the breath that from my mistress reeks.
I love to hear her speak, yet well I know
That music hath a far more pleasing sound.
I grant I never saw a goddess go;
My mistress, when she walks, treads on the ground.

And yet, by heaven, I think my love as rare
As any she belied with false compare.

Очите ѝ, уви, не са звeзди,
устата ѝ – и те не са корали,
не са две преспи смуглите гърди,
косите ѝ са телени спирали;
с червено-белите дамаски рози
не ще сравниш и нейните страни,
ухае тя, но мирис като този
не би могъл с балсам да се сравни;
обичам да я слушам, но не мога
да кажа: дивен ангелски хорал,
не тича като нимфа босонога,
че често гази в уличната кал;

но тя ли лесно ще отстъпи, тя ли,
на дамите, измамени с възхвали.