Ревю: Dark Days + Canapés на Ghospoet

Оbaro Ghostpoet Ejimiwe продължава да спазва собствения си цикъл за нов албум и екстра качество на всеки две години със своя четвърти Dark Days + Canapés – многозначителното бохемско име, зад което се крие обичайната свръхсила на MC-то от Ковънтри с душа от Бристъл и адрес в Лондон да записва особено характерна и много мелодична индитроника в духа на своето време. Обитаването на тъмните краища на модерната независима музика във Великобритания винаги му е позволявала да експериментира със звука и лиричното жонглиране на крайно интимни и много социално значими и обществени теми и проблеми с ловкостта на мъдър магьосник от барове в крайните квартали, който създава своя собствен прочит на 90-тарските апокалиптични предзнаменования и напушена клаустрофобична атмосфера на трип-хоп легенди като Tricky и Massive Attack.

Хубавото при тази определена носталгична реакции срещу обезпокояващата несигурност на времето и личните тревоги при Ghostpoet е, че е прекалено талантлив, за да се отпусне с обикнов преразказ на класическия трип-хоп на своите вдъхновители. Мрачният ритъм на този 90-тарски стил е ясно доловим в Dark Days + Canapés, но заменен с много по-разнообразна комбинация от бийтове, семплирани и изсвирени на живо инструменти, които лакатушат от спокоен фънк през симфонични отбивки и накъсани инструментални епизоди, свързани в едно общо цяло по безупречен и на моменти експериментален начин от великолепните мелодии и баритон на Ghospoet. Няма и следа от мимолетния позитивизъм в предходния Shedding Skin – новият албум на Ejimiwe е минорна симфония и идеален саундтрак за живота, който я е вдъхновил. Положението не е съвсем на умирачка, дори напротив. Ghostpoet просто умее да създава много медитативни и дори пасторални студени пейзажи дори когато натискала педала по-бърз ритъм в сингли като политическото Immigrant Boogie.

Копродуцентът и китарист в албума Leo Abrahams (Brian Eno, Karl Hyde от Underworld и David Holmes) успява да му помогне със споменатите клаустрофобични завои и комбинирането на противоречиви и откъснати една от друга мелодии и звуци с живи инструментали от китара и спорадично пиано по начин, който изисква много слушания и разкрива различни нюанси с всяко следващо пускане. Many Moods At Midnight започва с френетична китара и драматично пиано, за да прерастне в тазгодишния мегакрасив Meltdown и да препуска непрекъснато преди да затихне отново с пиано и на пръв поглед несъвместими един с друг електрони звуци. Мета кънтри баладичните акорди на Trouble + Me се сблъсква челно с нахъсаните речитативи и китари на Freakshow и затихват във вглъбеното самосъжаление на Blind As A Bat…, Woe Is Mee звучи като взето назаем от най-силните години на Tricky (I had a dance with the devil, I couldn’t keep his pace), без това да е ретроградно. И още как. Контрастът между отчаянието в Karoshi (bloodshed and wailing, for what) и представата за давещите се бежанци в Immigrant Boogie e най-силното качество на последния албум на Ghospoet, а именно онази объркваща способност да прескача незабележиво напред-назад между темите от своето сърце и нещата, които го притесняват в съвременно общество. Всичко това върху изключителна музика, както обикновено.

Dark Days + Canapés (Play It Again Sam) е на пазара.